Той настъпи сравнително бързо, вратата се открехна. Коридорчето се изпълни с шума на телеметричната апаратура. Нанги се плъзна в капсулата и внимателно затвори след себе си.
Притесненията му се оказаха излишни, малкият офис беше пуст. Всъщност това едва ли можеше да се нарече офис. Вътре нямаше абсолютно нищо, с изключение на факсов апарат и телефон, включени поотделно.
Нанги се приведе над факса и издърпа снопчето листове от подаващото устройство. Бяха абсолютно чисти. Поднесе ги под светлината на настолната лампа и едва тогава видя тънките метални нишки, прорязващи хартията като фина паяжина.
Шифър.
Сгъна листовете и ги пъхна в джоба си. Очите му останаха заковани в машината.
Мишките приключиха с прескачането на релсите. Факсът замлъкна.
Камбанният звън идваше някъде отдалеч, извън затвореното пространство на цеха за роботи. В полумрака проблясваха ослепителните слънца на заваръчните апарати, корпусите на полуготовите елементи се очертаваха в синкави кръгове, после отново изчезваха. Студеният огън бавно проникваше през спуснатите клепачи и го връщаше в действителността.
Но Никълъс не отвори очи. Продължаваше да диша дълбоко и равномерно, нищо не показваше, че мозъкът му започва да се освобождава от комата.
Слушаше далечния камбанен звън, идващ сякаш от друга планета. Той беше спасителната сламка сред хаоса, от който го делеше единствено тънката кожа на спуснатите клепачи. Държеше се за него с отчаянието, с което удавникът се вкопчва във всичко, до което се докосват ръцете му. Не искаше да потъва обратно, не искаше да усеща мъртвешката неподвижност на непрогледния мрак. Решението му беше подсъзнателно, взето на онова дълбоко и изцяло примитивно ниво в мозъка, което действа механично и под влиянието на дългогодишни тренировки.
То действаше дори пред прага на смъртта, външният му израз беше прост. Един камбанен звън, един нематериален екот, съществуващ само във въображението му.
Знаеше, че насочи ли вниманието си към нещо друго, моментално ще потъне в океана на болката, в пропастта на отчаянието. Силуетът с неговото лице действаше внимателно и методично, дългите игли, намазани с черна отрова, потъваха дълбоко в плътта му, безпогрешно откриваха нервните възли на болката и ги пронизваха с парализираща точност…
Те не бяха материални, тези игли… В един миг приличаха на остри ножове, в следващия — на стоманени нокти… Протягаха се направо от духа на месулета, натежали от магията на Кшира — тъмната страна на Тао-тао… Никога досега Никълъс не беше копнял толкова силно за „корьоку“ — ослепителната Мощ, славния път към „Шукен“ — божествената хармония между Кшира и Акшара… Вече беше ясно, че съзнанието на месулета е безнадеждно увредено от Кшира, злокобната и убийствена по своята сила половина на тази божествена хармония.
Комичното в тази процедура нарастваше паралелно с болката. Защото Никълъс просто не разполагаше с това, което искаше да получи месулетът, не можеше да му го даде дори и да изгуби напълно способността да се съпротивлява. Между Оками и Доминик Голдони — кръстника на американската мафия, действа тайнственият посредник с псевдоним Нишики. Той разполага със секретна информация за приятели и врагове, захранва с нея своите покровители, предизвиква ужас у някого… Кой знае защо месулетът беше решил, че именно Никълъс е този Нишики.
Би се изсмял, стига да можеше. Но смъртта беше навсякъде около него. Не под физическа форма — месулетът знаеше, че това е твърде елементарна заплаха за човек с психическите възможности на Никълъс, — а по-скоро под формата на някаква умствена дезинтеграция, бавни и методични шокови вълни, превръщащи мозъка в желе… Смяната на лицата беше само първата от тези вълни, последваха я острите игли на психическата обработка. Никълъс не беше в състояние да се предпази от тях, съзнанието му се сгърчи като хербаризирано насекомо, далеч от защитната крепост на „кокоро“… Беше парализиран и ням, неспособен на бягство. Тук месулетът постигна пълен успех…
Крепеше го единствено камбанният звън. Тътенът отекваше дълбоко в съзнанието му, блестеше като спасително островче сред гъстата паяжина на болката… Без него положително би полудял. Разумът му се крепеше върху този странен, но все пак познат звук, отвъд него зееше тъмната пропаст на безумието…