Не успя да види какво се крие зад вратата. Разбра каква е ситуацията, едва когато бялата сврака заби мощните си нокти в рамото му и започна да говори.
Видя какво представлява асиметрията — една отделна реалност, простираща се отвъд метафизическата черупка на човешкия свят.
Незабавно се възползва от нея. Превърна я в остра сабя, която заби дълбоко в съзнанието на жертвата си.
Никълъс, прикован на място от внезапната психическа атака, най-сетне започна да предусеща развитието на събитията. Смяната на лицата съвсем не е целяла само шоков ефект. Месулетът има нещо друго наум и то наистина е ужасно.
Натискът върху очните му ябълки стана толкова силен, че рецепторите на болката започнаха да изключват, лицето му бавно се вцепеняваше. После го пронизаха главозамайващи лъчи и той знаеше какво ще се случи.
Месулетът не искаше само лицето му. Искаше всичко — душа и воля, тяло и съзнание. Искаше да ги превърне в една куха обвивка на своето собствено лице, която евентуалните му врагове щяха да открият празна и лишена от съдържание.
Излъчването струеше от палците на месулета, болката ставаше нетърпима. Събрал последните остатъци от душевните си сили, Никълъс отвори танжинското си око и потърси блестящата нишка, която го свързваше с Челесте като с пъпна връв, свързваше го с живота…
После изведнъж замръзна, облян от вълна на ужас и отчаяние.
Камбанният звън беше стихнал, зелената светлина на пролетта я нямаше. Всичко свърши.
— Последни инструкции?
— Ще заловиш Робърт и ще ми го доведеш! — отсече Лилехамър.
— От Япония? — вдигна вежди Кроукър. — А формалностите?
— Формалностите ги остави на моите хора.
В стаичката вонеше на застоял цигарен дим и страх, съвсем като в килия за разпит. Но това беше само едно малко складче с остъклени стени, разположено в приземието на Националното летище на Вашингтон. Лилехамър беше уредил да се срещнат тук, далеч от любопитни погледи.
— Значи го докарвам тук — повтори Кроукър, сякаш за да се увери, че не е станала грешка.
— Точно така — отвърна Лилехамър и го изгледа с присвити очи. — Получи ли всичко необходимо в хотела?
— Да. Удостоверения за самоличност, паспорти, йени и долари… Разписка за предплатена стая в токийски хотел.
— Оръжие?
Войникът винаги си остава войник, помисли Кроукър, вдигна протезата си и каза:
— Това ми стига.
Ноктите от титан зловещо изтракаха.
— Хубаво — кимна Лилехамър.
Кроукър започна да се обръща към вратата, после изведнъж му хрумна нещо.
— Искам да ти задам един въпрос — рече. — Защо не ми каза, че знаеш кой е убиецът на Доминик Голдони?
На онзи дори окото му не трепна.
— С кого си се срещал? — спокойно попита той. Въздухът в стаичката наистина не се дишаше. Сигурно вентилацията е повредена, помисли си Кроукър.
— Няма значение — изръмжа той и заплашително доближи лицето си до Лилехамър: — Май ме взе съвсем за шаран… Да не би да мислиш, че съм зарязал информаторите си?
— Подробностите не те засягат! — отсече Лилехамър. — Не зная какви мухи ти бръмчат в главата…
Кроукър насочи показалец към белезите по лицето му:
— До Дук ли те разкраси така? Резбовал те е като ритуална маска, сега страшно много ти се иска да му върнеш номера… Нали така?
— Достатъчно! — процеди заплашително Лилехамър. Затваряй си устата и си гледай работата! Иначе ще стане лошо!
— Не ме е страх от теб — изръмжа Кроукър.
— Значи си глупак!
— Не съм — поклати глава Кроукър, устните му се разтегнаха в хладна усмивка: — Просто се подготвям за някои неща… Знаеш ли как се ходи заднешком? Не, нали? Е, по време на службата си в Ню Йорк често го правех… Иначе рискувах да получа нож в гърба… Не от ръбовете, които си преследвал ти, а направо от отдел „Кадри“ на Вътрешното министерство… От някой задник, докопал се до чин капитан и стола на районен началник; от някой нетърпелив кариерист, действащ по политически указания, изобщо от всеки, с когото съм работил или за когото съм работил… Разбира се, и ние гледахме на работата мекото, търсехме начин да отърколим зад гърба си шестте скапани дни от седмицата… Само едно искам да ти кажа — с течение на годините човек се научава да следи насочения в гърба му нож, овладява всички хватки на самозащитата…
Лилехамър въздъхна и примирително вдигна ръце.
— Окей, дай да не стигаме до крайности… — отмести поглед от лицето на Кроукър, после отново го върна там: — По дяволите! Наистина искам да ми доведеш този мръсник! В това отношение не съм те лъгал… Да, познавам го… От Виетнам… Беше един от тримата, които ме затвориха в клетка и ме изтезаваха… И наистина направиха това! — пръстът му докосна за миг горната устна… — Второто копеле беше един напълно откачен тип на име Майкъл Леонфорте Дезертьор в Лаос. Изпратиха ме да го арестувам… Леонфорте ръководеше банда нунги — членове на планинско племе, живеещо на границата между Виетнам и Лаос. По-късно към него се присъединили още двама — един бабаит на име Рок и приятелчето му До Дук…