Потръпващ от силата на спомените, Лилехамър несъзнателно започна да крачи напред-назад.
— Рок ме обработваше, другите гледаха… Задаваше ми въпроси, на които аз не желаех да отговарям… — очите му се отместиха встрани, раменете му леко се повдигнаха: — Сам виждаш резултата… Както и да е. Просто нямах късмет. Никой не дойде да ме спасява… Резбоваха ме на спокойствие, после ме опаковаха като вързоп и ме върнаха обратно… Като предупреждение за моите началници, мамка им!…
Помълча малко, после потропа с крака, сякаш за да ги стопли:
— Това беше отдавна, но аз не мога да го забравя… После видяха сметката на Доминик… Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера кой го е сторил… Мръсникът До Дук, нает от Чезаре — брата на Майкъл Леонфорте и главен съперник на Голдони!
— Какво се крие зад вендетата между фамилните Голдони и Леонфорте?
— Ако знаех, отдавна щях да съм член на мафията. Омерта, не си ли чувал? Но До Дук е един съвсем логичен избор… Свързан е с Леонфорте още от Виетнам.
Лилехамър спря да крачи и се обърна с лице към Кроукър.
— Шибаният син полумесец, който мръсникът е издълбал върху тялото на онова момиче Морис, беше татуиран на всички нунги от бандата на Леонфорте. Вече го държа под око, но не мога да действам лично. Копелето никога няма да ме допусне в близост до себе си. Ще ме подуши от цяла миля, има обонянието на див звяр… Затова си ми необходим ти…
— Защо не ми разказа това още в началото?
— Да ти кажа, че действам по лични подбуди? — вдигна вежди Лилехамър. — Щеше ли да се навиеш?
— Не — призна Кроукър, на устните му се появи лека усмивка.
— Ето, виждаш ли? Не можех да рискувам…
Кроукър почака малко, после подхвърли:
— И това е всичко, така ли?
— Всичко, мамицата му — въздъхна Лилехамър, погледна часовника си и отвори вратата на стаичката. — Ще трябва да потичаш, иначе ще изпуснеш самолета си…
Излъчването се спускаше надолу като фина паяжина. Мускулите на Никълъс потрепваха от болка и страх, сякаш със собствените си очи наблюдаваше как тялото му се разкъсва от хищни зъби. Маската, олицетворяваща обратната страна на действителността, бавно го притискаше, заплашваше да накълца същността му така, както касапинът кълца месо върху окървавения тезгях.
Трескаво потърси Челесте, или по-скоро онзи сноп ослепителна светлина, с чиято помощ би могъл да се освободи от лапите на смъртта. А тя се спускаше върху него, обливаше го е радиоактивните си струи, проникваше през кожа, плът и кости, разлагаше го…
Къде е тя? Какво се е случило? Психическата връзка беше прекъсната и най-страшните му опасения се превърнаха в действителност: тя вече не беше в състояние да се свърже с него. А той беше загубен без подкрепата на нейния дух.
Радиацията потъваше дълбоко в тялото му, то започна да пулсира в странен, асиметричен ритъм. В ушите му прозвуча огнена, напълно неразбираема реч, родена сякаш от влагата на собствените му секреции. Ставаше все по-висока и по-властна, волята му се свиваше и отстъпваше. След миг в душата му нямаше да има нищо. Нито мисъл, нито същност, нито живот…
После натискът изведнъж изчезна.
Очните му ябълки бяха свободни, радиацията започна да избледнява, неразбираемият език затихна. Танжинското око в гърдите му потрепна и се отвори. Освободено от парализата, то блесна и се насочи към мембраната на „кокоро“, мобилизирайки енергията, необходима за мисъл и действие.
Клепачите му потрепнаха, очите му се отвориха. Насреща си видя своето собствено лице, разкривено в странна гримаса. Тялото на месулета беше извито назад, е ръце на шията. Беше притиснато до решетките, тънка стоманена жица пристягаше шията му.
Никълъс стана и пристъпи към него. Движеше се като възкръснал мъртвец — с вдървена, странно подскачаща походка. Мускулите му спазмодично се свиваха и разпускаха, механично възстановяващи нарушената си координация с мозъка. Главата му продължаваше да пламти, но останалата част от тялото му вече беше освободена от болката. Нямаше я физическата зависимост от месулета…