— А възможно ли е бойните действия наистина да са станали открити?
— Съмнявам се — отвърна тя. — Някои оябуни са по-слаби, сред тях съществуват редица тайни съюзи, базиращи се на „гири“… Не, според мен един от главатарите настоява за унищожението на Оками-сан и притиска останалите… Очевидно именно той ръководи операциите на „Годайшу“. Въпреки кошмарния си сън, аз не мога да си представя, че всички оябуни на Вътрешния съвет ще се обявят срещу своя Кайшо, независимо от несъгласията си с неговата политика!
— Логично — кимна след кратък размисъл Никълъс. — Значи враг на Оками е човекът, който държи в свои ръце стратегията на „Годайшу“.
— Да.
— От което следва, че трябва да го открия — промълви той. — За целта ще трябва да се върна в Япония, но това ще стане само след като се уверя, че Оками е жив и на сигурно място!
— Не можеш ли още сега да разбереш дали е жив? — попита тя. — Нали си психар и владееш уменията на ясновидците?
Никълъс започна да разбира какво е отношението й към него и необичайните му способности. Това даваше отговор на много от въпросите, които си беше задал преди малко.
— Дай да си изясним нещата! — тръсна глава той. — Не съм психар, не виждам бъдещето като някаква пазарска гледачка! Нямам абсолютно нищо общо с викането на призраци!
— Но имаш способността да предвиждаш нещата… или по-скоро да ги усещаш — възрази Челесте. — Знаеше, че Оками-сан не е в своето палацо, видя кървавата маска далеч преди да сме я открили…
— Това, което умея, е правилното тълкуване на някои природни закони — търпеливо отвърна Никълъс. — Те са отдалечени на светлинни години от квантовата физика, традиционната геометрия и всички останали точни науки, измислени от човечеството в опитите му да се справи с космическия хаос.
Влакът намали ход и спря на поредната станция, потокът слизащи и качващи се пътници ги принуди да прекъснат разговора. После вратите се затвориха и композицията потегли, това даде възможност на Никълъс да продължи:
— Може би Тао-тао е най-близо до математиката. Наука, която човек е създал в опита си да осъзнае могъщите пулсации на вселената, да ги преведе на език, който може да разбере… Например музиката, която е универсална за всички клонове на културата и бита, в крайна сметка също е продукт на математиката…
— Говориш за пулсациите, които усетихме там, пред онзи ужасен мост Канфа — промълви тя.
— Точно така.
Слязоха на станцията Сен Пол, изкачиха се на повърхността и се озоваха в сърцето на Маре. Челесте мълчеше, но от цялото й тяло се излъчваше безпокойство. Прилича на усещането, което човек изпитва, когато сменя скоростите на кола, помисли Никълъс. — От първа на задна, после отново на първа…
Маре имаше интересна история. През Средновековието е било прокълнато място, тъй като, разположено в мочурите край едни от ръкавите на Сена, е било източник на зарази и епидемии. Оттогава е останало и името му, което в превод означава Тресавище. През XIII век монасите открили начин да отводнят земята и районът станал напълно годен за живеене. Век по-късно Шарл V го харесал за строителство на своето ново имение, това автоматически превърнало Маре в моден квартал. По време на Първата империя благородниците се изнесли по посока на Фобур Сен Жермен и районът отново западнал. Вакуумът бързо бил, запълнен от евреите, които се нанесли тук и превърнали Маре в оживен търговски център.
Никълъс разказа това на Челесте в движение, докато бързо се приближаваха към площад Воск, който беше център на квартала.
— Откъде знаеш толкова много неща за историята на Париж? — попита тя.
— Живях една година тук, бях представител на рекламната агенция, в която работех…
— Работил си в рекламата? — учуди се тя. — Това, ми се струва невероятно!
— Понякога и на мен — усмихна се той.
Известно време крачеха в мълчание, после Челесте каза:
— Това е било трудна година за теб, нали?
Той се стресна от точността на забележката, но после си даде сметка, че наблюдателните хора могат да стигнат до верни заключения от много неща у събеседника си — тона на гласа, изражението на лицето, движенията на тялото. Без съмнение Челесте беше един от тези хора.
— Да — замислено кимна той. — Но то нямаше нищо общо със служебните ми задължения…
— Жена…
Той вдигна глава:
— Може би знаеш всичко и за нея, а?
— Не, за Бога! — засмя се тя, по бузите й изби руменина. — Нямам ни най-малка представа!
— Но беше сигурна, че става въпрос за жена…
— Женска интуиция, нищо повече — отвърна тя с някакво неясно притеснение в гласа. Намираха се на една пресечка от площад Воск, евтините, отрупани с плодове и зеленчуци сергии, постепенно отстъпваха място на бутици за модно облекло и обувки, на антикварни магазинчета.