— О, Никълъс!
Наведе се и го целуна. Стори й се, че той простена под устните й и бързо се отдръпна. Страхуваше се, че му е причинила болка.
Намираха се до каменна чешмичка, водата в коритото бликаше сякаш направо от земята. В камъка беше гравиран един-единствен японски йероглиф „канджи“, върху него беше поставен прост бамбуков черпак.
Никълъс поиска да пие вода от него, гласът му беше тих и несигурен. Тя напълни черпака със студена, вода, повдигна главата му и го поднесе към устните му.
Той отпи бавно и шумно, очите му останаха затворени. После сложи ръце върху огнения килим от окапали листа и започна да се надига.
— У дома — прошепна той. — Аз ли те насочих насам?
— Нима не помниш?
— Не.
Тя сложи длан върху бузата му:
— Лошо ли си ранен, Никълъс?
— Не зная — прошепна той и бавно се огледа: — Тук ние с Джъстин погребахме дъщеря си… Беше толкова мъничка и безпомощна… Не й било писано да оживее…
Главата му клюмна, Челесте нежно го привлече в прегръдката си и започна да го люлее като дете.
— Всичко е наред — промълви след известно време той, избърса сълзите си и добави: — Това беше много отдавна… Друг живот, друг свят…
Челесте затвори очи, прехапа устни и каза:
— Страх ме е, Никълъс… Мисля, че в края на краищата месулетът разбра… Осъзна моето присъствие, вече знае как съм успяла да ти помогна…
Това беше истина. Въпреки гъстата мъгла на болката и шока, Никълъс си даде сметка, че вече не може да я закриля. Беше се възползвал от неосъзнатата й сила, сега и двамата трябваше да платят цената за това. Беше направил безумен риск, беше пъхнал глава в ужасната примка на месулета… В замяна все пак получи нещо, може би то щеше да се окаже решаващо. От разпита и мъченията стана ясно, че месулетът все още не е открил Оками. Иначе щеше да знае, че Никълъс не е Нишики — връзката между Оками и Доминик Голдони.
Това означаваше само едно — Оками все още е жив и вероятно се крие.
— Никълъс…
Той я погледна в очите и изведнъж усети топлина. Психическата й енергия беше излязла от черупката си и го обвиваше с ослепителни лъчи. Тя го докосна. Отначало леко, после здраво и самоуверено. Физическият контакт го изпълни със сила, мрачните дълбини на душата му бяха озарени от ярка светлина.
— Притежаваш ръцете и душата на лечител — промълви с напукани устни той. После механично започна да рецитира безмълвните слова на псалмите, които щяха да го отведат до Акшара. Овладя се, тръсна глава и спря.
— Какво има? — попита Челесте, моментално доловила промяната. — Всичко това е ново за мен… Къде сбърках?
— Никъде — поклати глава Никълъс. — Причината е в мен. Овладях Акшара — едната половина от изкуството на Тао-тао, благодарение на един човек… Доверявах му се напълно в течение на дълги години, накрая обаче се оказа, че той ми е заклет враг… Владееше до съвършенство и двете части на Тао-тао — светлата Акшара и тъмната и противоположност Кшира. Лишен от „корьоку“ и „шукен“ — Пътя и Закрилата, той беше попаднал изцяло под влиянието на Кшира… А своята зараза е предал и на месулета…
Направи знак с ръка, а Челесте поднесе черпака към устните му. Отпи и въздъхна, гърдите му поемаха дълбоко влажния въздух, натежал от аромата на пръст и изсъхнали листа. В клоните на дърветата подскачаха птички, жизнерадостното им чуруликане беше единственият звук, който нарушаваше тишината. Изпълненият с остри завои път беше далеч, шумът от движението по него не достигаше до градината.
Челесте не искаше да си спомня за кошмарното шофиране по магистрали и тесни улички, срещу неразбираеми пътни знаци, без помощта на Никълъс, отпуснат безсилно на седалката до нея…
— Този човек беше моят сенсей, от него съм научил всичко, което зная за Тао-тао — тихо продължи Никълъс, утолил най-сетне жаждата си. — Първите съмнения ме връхлетяха, когато разбрах, че съм безсилен срещу месулета. После, затворен в онази клетка, люшкан от вълните на безумието, аз изведнъж го видях… Да, Челесте, видях го!
— И разбрах как ме е измамил. През всичките тези години ме е учил само на част от сложното изкуство на Тао-тао… Онази част, която е била удобна за целите му!
Нещо помръдна зад оголените клонки на миниатюрните дръвчета гинко, двамата едновременно погледнаха натам. Оказа се малка катеричка, която забързано събираше опадалите по земята жълъди.