Никълъс опря гръб на каменната чешмичка, сякаш искаше да почерпи сила от нея. Помълча известно време, после тихо продължи:
— Този човек беше изключително умен… Дори когато успях да го демаскирам, през ум не ми минаваше да изпитвам съмнение в това, на което ме беше научил… Едва сега разбирам колко наивен съм бил… — вдигна глава: — Челесте, мисля, че наученото от него не е просто Акшара… Било е непълна, следователно несъвършена комбинация от Акшара и Кшира… И се питам дали тъмната страна на Тао-тао не е започнала да ме променя…
Тя приглади влажната му коса и нежно го целуна.
— Сигурна съм, че грешиш — прошепна. — Просто ти трябва време, за да се отърсиш от това, което преживя в онази клетка в компанията на месулета…
Той съзря правотата в думите й. Шокът от изтезанията и силните опиати, с които беше натъпкано тялото му, положително го тласкаше към параноидни заблуди. Но тази правота не беше абсолютна, зад нея прозираше и една друга, далеч по-ужасна истина — той никога, нямаше да се отърве от чувството, че макар и отдавна мъртъв, Канзацу беше успял да го предаде. Добре помнеше думите му, казани при една от честите им срещи в подножието на непристъпния връх Ходака.
„Времето прилича на океана. И в него има вълнения и подводни течения, които в определен момент се преплитат и разбъркват, създавайки особен водовъртеж от отминали и предстоящи събития… А накрая се насочват към скалистия бряг и там всичко умира…“
Тогава Никълъс едва беше започнал дългото си пътешествие извън границите на времето, едва сега започна да разбира истинското значение на тези думи. Канзацу положително е притежавал умението да преживява както настоящите, така и бъдещите събития на реалния живот, лесно е предвидил смъртта си от ръцете на Никълъс… Примирил се е с нейната неизбежност и подчинявайки се на своята „карма“, той се беше погрижил и за отмъщението си. Как? Като заложи в главата на Никълъс бомба със закъснител, ужасна със своята психическа мощ… Сега проблемът на Никълъс беше само един — как да се освободи от нея?
Имаше един начин, той ясно го виждаше. Беше опасен, пълен с неизвестности начин. Не беше сигурен, че трябва да прибегне до него, но се страхуваше, че друг избор нима…
Точно в този миг птичата песен замлъкна. Вдигна глава да погледне в очите на Челесте и двамата разбраха. Той идваше. Месулетът.
— Мъртва?
— Да, за съжаление. Трагична автомобилна катастрофа.
— Господи, Исусе Христе! Джъстин е мъртва!
Лю Кроукър отправи напрегнат взор в лицето на Танцан Нанги. Беше остаряло и сбръчкано, доста по-различно от лицето, което помнеше.
— Никълъс знае ли?
Нанги поклати глава.
— Както вече ви казах, от известно време е в неизвестност…
Кроукър се отпусна на стола, Маргарет успокоително сложи ръка върху рамото му. По време на полета й беше разказал всичко за Никълъс и Джъстин. Очите им бяха зачервени, но не се чувстваха особено уморени, тъй като бяха разделили едно от сънотворните хапчета на Маргарет и бяха успели да подремнат.
Намираха се в дневната на Никълъс. Таванът се крепеше от масивни кедрови греди, лъчите на есенното слънце свободно проникваха през широките прозорци. Централната част на помещението, покрита с татами и запълнена от меки дивани и столове, беше с десетина сантиметра по-ниско от периферията, обкована с полирани до блясък дъски. По стените бяха окачени картини на европейски художници, майсторски комбинирани с ярко оцветени ръчно тъкани килимчета от Италия и Франция. Въздухът тежеше от аромата на дърво, слама и розмарин.
Нанги реши, че е логично да дойдат тук. Много се ядоса, когато разбра, че Сейко не е посмяла да го извика от съвещанието, за да разговаря с Кроукър. Бързо се овладя и започна да съобразява. Сейко му предаде дословно посланието на Кроукър, а той подробно я разпита за останалото — начин на говорене, тон на гласа… Стигна до заключението, че пътуването на детектива е предизвикано от крайна необходимост.
Отчитайки както собственото си положение, така и това на „Сато Интернешънъл“, той реши да държи в тайна визитата на Кроукър. Следователно не можеше да го покани нито в офиса, нито в дома си. А среща на публично място — хотел или ресторант, беше напълно изключена.
След смъртта на Джъстин в тази къща беше идвала единствено чистачката. Нанги имаше ключове, отдалечеността на имението го правеше идеално за целта. На летището отиде сам, без шофьор. Посрещна Кроукър и спътницата му, после подкара направо насам.