— Ето един едър жребец — махна с револвера си Лилехамър. — Отворете клетката!
Това беше моментът, които чакаше Фейт. Дясната й ръка вдигна резето на преградата, лявата светкавично откачи юздите от пирона и ги хвърли към нападателя си с ловко движение на китката. Тежкият къс стомана се стовари върху скулата и врата на Лилехамър, бликна кръв.
Той се олюля, от устата му се изтръгна дрезгав вик. Кракът му се стрелна напред и улучи Фент в бедрената кост, малко под ставата. Тя изпищя и падна на колене, конете полудяха. Започнаха да блъскат дървените прегради с копитата си; очите им, побелели от ужас, сякаш споделяха страха и болката на господарката им…
— Кучка! — изръмжа Лилехамър, отметна конските такъми от врата си и тръгна към нея.
Изправи се на прага на клетката, Фейт не се поколеба нито за миг. Свито на кълбо, тялото й се стовари в коленете му с цялата сила, на която беше способно. Лилехамър изгуби равновесие и се строполи по гръб в клетката, връхлитайки с рамо върху бедрото на жребеца.
Животното уплашено се изправи на задните си крака, копитата на предните заплашително се насочиха към Лилехамър. Улучиха го точно когато се опитваше да се надигне, тялото му политна и се блъсна в страничната преграда. Трясъкът окончателно подлуди жребеца, копитата му се стовариха с паническа сила върху съществото, което беше нахлуло в обора с опасни помисли…
Фейт бавно се изправи, ноздрите й ясно доловиха миризмата на кръвта.
— О, господин Доминик — извърна се тя към жребеца. — Бедно момче, много се изплаши, нали?
Жребецът я изгледа с бялото на очите си, но очевидно започна да се успокоява от познатия глас. Предните му крака се върнаха на земята, главата му се поклати, ноздрите оглушително изпръхтяха. И той, подобно на господарката си, не изпитваше никакви притеснения от миризмата на кръвта.
Тя пристъпи напред, погали меката козина над ноздрите на животното, в ръката й се появи бучка захар. Едва когато се увери, че конят се успокоява под ласките й, Фент Голдони извърна глава към кървавата пихтия в ъгъла на клетката. Това беше всичко, което остана от Уилям Джъстин Лилехамър.
— Много съм щастлива, господин Доминик — целуна животното тя. — Сега вече всичко свърши!
— Според мен малко избързваш — обади се един мъжки глас зад гърба й.
Рязко се обърна, позна този глас още преди да види лицето на собственика му. Беше същото лице, хванато от камерата на Дъглас Мун, макар и доста по-различно от това, което Фент беше запомнила. Би могла да седи на една маса с него, без да го познае, призна пред себе си тя. Необходимо й беше слабо осветление, за да бъде сигурна, че този човек е идентичен с онзи Джони Леонфорте, когото беше разпознала на видеокасетата.
— Здравен, Джони — прошепна тя. — Доста вода изтече от последната ни среща, нали?
— Така е — кимна мъжът. — Случиха се много неща, някои от тях особено болезнени…
— За някой от нас, нали?
Джони Леонфорте направи опит да се усмихне. Нервите на едната половина от лицето му отказаха да се подчинят, резултатът беше пълна гротеска.
— Твоето приятелче Оками здравата ме цапардоса тогава — промърмори той. — Но такива като мен не умират лесно… — очите му не се откъсваха от жребеца. — Ще ти бъда много благодарен, ако излезеш бавно и внимателно от тази клетка, Фейт… Бях свидетел на умението ти да се справяш с тези животни и не искам да повторя грешката на Уил… — тялото му беше напрегнато, очите му следяха всяко нейно движение:
— Освен това не искаме да се докопаш до оръжието на бедния Уил, нали?
Фейт вече беше помислила за това.
— Господин Доминик все още е неспокоен — каза тя. — По-добре да остана за известно време при него…
Джони измъкна тежък магнум 357.
— Къде да вкарам куршума, Фейт? — попита той. — Малко под дясното му ухо, нали?
Фейт пусна главата на коня и излезе от клетката.
— Е, добре. Сега какво ще правим?
— Затвори вратата — махна с револвера Джони. — Не искаме да ни безпокоят…
Тя се подчини и тръгна по пътечката.
— Къде? — извика след нея той.
— Не искам да стават грешки — отвърна Фейт. — Току-виж си решил да застреляш господин Доминик…
— Кръстила си го на преждевременно отпътувалия ти син, а? — направи гримаса Джони. — Но все пак разполагаш с прекалено много неща… Голяма къща, конюшня с расови животни, пари и влияние, с които не знаеш какво да правиш… Нали така, Фейт? Добър живот си живяла, това не мога да го оспоря…
Тя се извърна и мълчаливо го изгледа.
— Това е моят живот, кучко! — изрева внезапно той, по гърба й пробягаха тръпки на ужас. В очите му плуваха кръвожадните акули на завистта и болката. — Ти ми отне всичко! Ти и онова японско копеле Оками! Всичко беше планирала предварително! Шибаната Голдони, маскирана като Фейт Соухил! И аз налапах въдицата! Поднесе ми тялото си и аз, като истински глупак, забравих всичко на света!