— В крайна сметка не е толкова трудно да убиваш — въздъхна Фент и се наведе над безжизнения труп на Джони Леонфорте.
Фактът, че си необичайно надарен, не означава, че автоматически разбираш своята дарба, беше казал някога Канзацу.
Едва сега, в този миг, Никълъс разбра скритата ирония в думите на своя сенсей.
Миг, крито може би се повтаря отново и отново, като кръгове по спокойна вода, променящ всичко по пътя си. Миг, неизбежен като вдишването, което следва издишването…
Какво му беше казала Сейко преди отлитането за Европа? Какво беше родило паническия страх в очите й? Ще бъдете различена… Толкова различен, че никой няма да ви познае…
Да, това наистина се случи.
Челесте стискаше ръката му, сърцето и лудо биеше, усетило приближаването на месулета. Но той не я забелязваше, всичките му сетива бяха насочени навътре. Към подготовката за последния решителен скок. Налагаше се да обърне гръб на всичко, което беше научил от Канзацу. Сега му трябваше вяра. Не в това, което беше научил, не в хората, които го бяха обучавали. Трябваше му вяра в собствената дарба.
Прибягна до „харагей“, за да намери себе си. Дишането му почти замря, пулсът престана да се усеща. Лицето му бавно се обезцвети и стана бяло като платно. Челесте прехапа устни, но не издаде нито звук. Той я беше предупредил.
Кръвта и жизнената енергия се концентрираха в „хара“ — блестяща топка дълбоко в душата му, бавно и неуловимо се завърна към момента в клетката, когато беше здраво привързан към психиката на месулета, когато врагът извика на помощ свещената бяла сврака и с нейна помощ отвори забранената Шеста врата…
Тогава не знаеше дали е успял да запомни странните слова на заклинанието, но сега те изплуваха ясно в главата му, извикани на живот от силата на „харагей“. Започна да ги произнася бавно, сричка по сричка — точно както месулетът ги беше произнасял във фабриката за роботи. Забранената Шеста врата постепенно се открехна, освободен изцяло от Тао-тао, Никълъс бавно пристъпи прага…
— Господи! Той е тук!
— Маргарет!
Но тя вече тичаше към вратата и след миг изчезна по посока на градината. Изненадан, Кроукър бързо я последва.
На стотина метра по-нататък, отвъд дръвчета и храсти, бавно се надигна женска фигура. Тичайки след Маргарет, Кроукър все пак успя да я огледа. Гъстата червеникава коса, овалното лице с безупречно правилни и някак агресивни черти бяха достатъчни. Инстинктът свърши останалото и той вече знаеше коя е тя.
— Челесте!
Маргарет извика високо името, в следващата секунда двете сестри се прегърнаха.
Кроукър бавно пристъпи към тях. Значи тази червенокоса красавица с насълзени очи е любимата сестра, за която беше споменала Маргарет!
— Лю! — извърна се към него Маргарет. — Челесте е била тук с твоя приятел Никълъс!
— Ник? Къде е?
Видя отчаянието в очите й, нервите му се стегнаха на топка.
— Ник и До Дук…
— Накъде тръгнаха?
— Трябва да дойда с теб, Лю — обади се Маргарет.
— Не! — извика Челесте. — Не знаеш какво чудовище е този месулет, не знаеш какво направи с Ник!…
— А ти не знаеш какво направи с мен — горчиво въздъхна Маргарет. — Той уби Дом, миличка…
— О, Господи! — проплака червенокосата. Тихо, но с такова отчаяние, че космите по врата на Кроукър настръхнаха. Челесте се вкопчи в сестра си: — Още една причина да се държиш по-далеч от него!
— Той няма да ми стори нищо лошо — поклати глава Маргарет. — Между нас трябва да стане нещо… Не мога да го изразя с думи… — очите й се забиха в красивото лице на сестра й: — Разбираш какво искам да кажа, нали?
Кроукър усети някаква незабележима промяна в светлината и неволно потръпна. Челесте бавно кимна с глава:
— След като трябва… Двамата носят маски, До Дук направи това… Неговата е с чертите на Никълъс, той пък носи лицето на виетнамеца… Мисля, че по свои причини До Дук иска да влезе в кожата на Никълъс…
— Да тръгваме — процеди Кроукър и направи няколко крачки в посоката, която му показа Челесте. После спря и се обърна към нея: — В къщата на Ник има един човек, който се казва Танцан Нанги. Той е близък приятел, можете да му се доверите напълно. Идете при него.