Челесте колебливо кимна с глава. Остана на мястото си, докато двамата се скриха зад китката миниатюрни дръвчета гинко с оголени клонки…
Колко престъпления беше извършил през живота си? Не можеше да каже със сигурност. Никога не беше ги броил, всъщност не знаеше дали вече е способен да каже какво е престъпление и какво не… Само за един случай беше напълно сигурен.
Убийството на Ао.
Уби го заради единствената тайна, която старият шаман отказа да сподели със своя ученик — заклинанията, отварящи забранената Шеста врата. Уби Ао — човека, който прибра при себе си едно безпомощно и уплашено момче, въпреки неодобрението на останалите старейшини. Ао — човекът, който се зае да го посвети в тайните на месулетите, да го дари с могъщата сила на древните магьосници.
Може би предварително съм знаел, че ще извърша това престъпление, мислеше До Дук, докато преследваше Никълъс през гората. Как иначе може да се обясни изборът на бялата сврака за мой покровител и мой свещен символ? Дали в онзи момент Ао е виждал бъдещето, знаел е какво ще се случи? Пред очите на До Дук отново се появи смаяното лице на стария шаман, току-що научил за избора на бялата сврака… Може би точно тогава е усетил приближаването на собствената си смърт, може би бялата сврака е прошепнала нещо в ухото му…
Ао — човекът, който го беше обичал. Човекът, превърнал се в прах…
До Дук измъкна от парализирания му мозък всичко, което му беше необходимо. После вдигна безжизненото тяло, пренесе го до брега на реката, затвори с палци клепачите и натисна главата му под водата. Нищо повече не можеше да направи. Прониквайки в съзнанието на главния шаман на нунгите, той беше нарушил свещените правила и трябваше да умре. Но преди това трябваше да убие Ао.
В момента, в който душата на Ао напускаше съсухреното тяло, бялата сврака кацна на рамото на До Дук и му проговори.
Тласна безжизнения труп по течението, от отсрещния бряг се отделиха два огромни крокодила и бързо заплуваха към него.
Нахвърлиха се върху трупа почти едновременно, водата закипя и започна да променя цвета си. Последвал съвета на бялата сврака, До Дук нагази във водата и се присъедини към пиршеството на хищниците.
Небето беше ясно, той добре си спомняше това. Въздухът беше невероятно чист и сладък, вдишваше се като омаен нектар.
Прекосявайки малка затревена полянка, той усети тежест на рамото си. Бялата сврака се приведе към ухото му и тихо посочи пътя, по който беше поел Никълъс.
Стигна върха на малко възвишение, отвъд него имаше полегат склон, свършващ до водите на малко езеро. Двойка щъркели шумно плеснаха с криле и напуснаха отсрещния бряг, вероятно разтревожени от нещо… Повърхността на водата беше гладка като огледало.
В същия миг ноздрите на До Дук се разшириха, той спря на място и колебливо се обърна. Подуши присъствието на Маргарет. Не на тялото, а на душата й. Беше сигурен, че се приближава към него.
Приклекна като звяр, попаднал в капан. Душата му се гърчеше от любов и черно отчаяние. Сякаш окървавен касапски нож пронизваше гърдите му.
В следващия миг я видя. Изскочи иззад гротескните гинко и бавно тръгна към него. Решителна, неустрашима… Сърцето му пропусна един такт.
— Маргарет… — прошепна той, тялото му отмерваше крачките й с конвулсивни гърчове: — Аз исках да… Исках…
— Зная какво искаш — отвърна тя, прекрасна на фона на зеленината зад гърба й. — Винаги съм знаела.
— Ти си единствената!…
Дишаше на пресекулки, изведнъж му се прииска да захвърли маската, да й покаже истинското си лице. Всъщност това беше без значение. Беше гол пред нея — така, както по време на дългото им пътуване към Минесота. Едно безкрайно, вълшебно пътуване…
Тя го видя. Целият, без остатък. Не потръпна, не отклони погледа си. Измамната маска, предназначена за жените в живота на До Дук, сега не означаваше нищо. Видя го такъв, какъвто е бил някога — преди реките пролята кръв, преди да овладее магическото заклинание, преди да извърши единственото ужасно престъпление на живота си… Видя го и дори не потръпна.
— В мига, в който те срещнах, аз разбрах, че ти ще бъдеш краят — прошепна той. — Видях те и някъде дълбоко в себе си почувствах, че повече не мога да бъда това, за което цял живот се бях подготвял… — даде си сметка, че изпуска контрола върху себе си, но вече не можеше да спре: — Научих се да убивам и лесно го правя… Но не мога дори да си помисля, че ще нараня теб… Предпочитам да умра!
— Зная. Ние сме един в друг.
Пристъпи към нея, в душата му запърха непознато чувство, все още неоформено, но въпреки това страшно.