— В началото мислех, че искам да се страхуваш от мен като всички останали… Но ти дори не трепна. Победи ме със силата на духа си, от собственото ми могъщество не остана нищо, бронята ми е разкъсана… Сега навсякъде около мен вият хрътките, скоро ще бъда на парчета…
— Това не е необходимо — протегна ръка тя. — Всичко свърши. Аз мога да те спася. Ела…
Но в съзнанието му проблесна ужасно видение, той изведнъж разбра, че никога не може да притежава тази жена; че чувствата, които изпитва в момента — могъщи и необясними, — никога няма да се повторят… Стрелна се напред като атакуваща кобра, в същия миг усети тежък страничен удар. От устата му се откъсна протяжно стенание, сляло се с писъка на Маргарет:
— Не! Почакай! Аз мога да…
Стовари се на земята, пръст напълни очите и ноздрите му. Светкавично се претърколи встрани, тежестта изчезна. Близостта на Маргарет го ослепяваше. Искаше да я повика, да я докосне, да й каже… Хилядна от секундата не му достигна да хване ръката й, да осъществи контакта, който в този миг означаваше всичко за него… Превърна се в елен, попаднал в обсега на фаровете на бясно препускащ автомобил, парализиран от ужас и изненада, неспособен да реагира.
Може би не всичко е изгубено. Може би точно това е решителният момент, в който трябва да направи своя избор. Между живота и смъртта. Но как би могъл да го направи? Животът е една безнадеждна война срещу емоциите, които в крайна сметка ще доведат до неговото унищожение. А смъртта просто не съществува сред понятията на месулета…
Нещо остро разкъса тялото му, от устата му се откъсна грозен вик. Сведе поглед надолу и видя пръстите на някаква странна механична ръка с остри като бръснач стоманени нокти. Изкрещя още веднъж, отскочи настрана, кракът му се стрелна по посока на нападателя. Чу тежко изпъшкване, придружено от падането на едро тяло, лакътят му автоматично се насочи към слънчевия сплит на непознатия. Но душата му вече търсеше друго… Търсеше Маргарет.
Мигът обаче беше отлетял и вече нямаше да се върне.
Мъжът с неговото лице се появи внезапно, сякаш от небитието. Ударът му беше насочен в оголената шия на До Дук, малко над сънната артерия. Той контрира със саблен удар над стомаха — там, където се събираха нервните възли. Направи го механично, по инстинкт.
Паднаха във водата едновременно. Брегът от тази страна на езерото беше стръмен, на метър от него имаше плитчина. Но инерцията от падането беше толкова силна, че те се претърколиха през нея и потънаха в дълбокото.
Почти парализиран от сабления удар на До Дук, Никълъс направи опит да улучи главата му. Знаеше, че трябва час по-скоро да нанесе фаталния удар, иначе положението му щеше да стане сериозно. Но водата пречеше и на двамата, нападателните удари „атеми“ губеха от силата и ефективността си.
Никълъс стискаше главата на До Дук в желязна хватка, ръбът на дланта му търсеше артерията на шията. Другата му ръка притискаше устата и носа на противника.
Вкопчени един в друг, двамата яростно ритаха с крака и навлизаха все по-навътре, водата кипеше и се пенеше.
Замаян от натиска, До Дук все пак успя да нанесе нов удар в слънчевия сплит на Никълъс, сграбчи го през кръста и двамата заедно потънаха в здрачните дълбини. Биеха се отчаяно, всеки искаше да задържи малко въздух в гърдите си. Но усилията бяха прекомерни, студената вода вземаше своето.
Изскочиха на повърхността с обединени усилия, но вече не бяха в състояние да се задържат там. Бързо се насочиха към дъното, светлината започна да се разсейва и скоро напълно изчезна. Телата им останаха здраво преплетени. Продължаваха движението си, но До Дук нямаше представа за посоката. Концентрира се върху противника, пръстите му се стегнаха около гърлото му.
Усети ударите на Никълъс по тялото си, може би и някаква болка. Блокира я с усилие на волята, пръстите му продължаваха да се стягат, нищо друго нямаше значение.
Тъпанчетата на ушите му регистрираха увеличението на налягането, появило се заедно с дълбочината. Нямаше време за него, нямаше време за никакви странични фактори. Съзнанието му беше изпълнено е кървави отблясъци, е магическата сила на месулетите… Мислеше само за едно — как ще се измъкне от тъмните дълбини и ще се върне при Маргарет, която го очаква на брега…
Никълъс разбра, че се дави. Всъщност давеха се и двамата, но месулетът едва ли си даваше сметка за това. Усещаше концентрацията на противника си, виждаше я като тъмна звезда, натежала от прекомерна гравитация и отровни изпарения.
Съвсем съзнателно го беше примамил тук, в средата на езерото. Защото знаеше какво се крие в черните дълбини, помнеше какво беше хвърлил на дъното му в онзи далечен ден, в който любовта му към Джъстин беше силна и всеобхватна, в който и двамата гледаха с надежда към бъдещето… Сега трябваше не само да оцелее, но и да се приближи максимално близо… Ето, още малко, още съвсем мъничко… Вече го усеща, почти се докосва до него…