… Река сред джунглата, слънчевите лъчи с мъка пробиват гъстата зеленина… Нетърпима жега… Черен леопард изрича магически заклинания… Старец с прорязано от дълбоки бръчки лице… Бръчките на времето и познанието… До тях — синьо-бяла татуировка, белегът на смъртта… Крокодили лениво размахват опашки под горещото слънце, челюстите им са разтворени в очакване на храна… Вкус на човешки мозък… Бяла сврака надава тържествуващ крясък, крилете й се размахват към медния диск на слънцето…
Умираше бавно, заедно е врага си. Разпокъсаните видения видимо отслабваха, неясните мисли напускаха съзнанието му заедно с последните мехурчета въздух, втурнали се нагоре, далеч от този прозрачен гроб…
Гробовни псалми, излизащи сякаш направо от земните недра… Красива тъмнокоса жена с блестящи очи… Маргарет, искам да ти кажа колко… Величествена, ужасяваща красота… Да ти кажа, че… Като Цирцея… Аз… По-могъщо от Гим — синият полумесец, от всички древни ритуали на месулетите… Не мога да те докосна… Остава ми само този кратък миг… Да ти кажа… Обичам те…
После всичко изчезна, Никълъс остана сам в хладните дълбини.
Времето сякаш спря, не чувстваше дори бавните удари на сърцето си. Кръвта му започна да се вледенява. А после… После изведнъж усети раздвижването на водните пластове. Усети ги със студените си бузи, останалата част от тялото му вече беше изгубила всякаква чувствителност. Бавно и уморено извърна глава. Стори му се, че вижда някаква неясна сянка. В следващия миг пред очите му изскочи мъжка фигура, страните й бяха гротескно издути от поетия въздух, там, горе, на повърхността…
Въздух!
Примигна и фокусира погледа си. Беше Кроукър, тялото му бързо се плъзгаше през прозрачната вода. Ръката му беше протегната напред, сякаш за поздрав. Биомеханичната протеза от титан, поликарбонати и неръждаема стомана, която беше заместила живата ръка, изгубена при опита му да помогне на Никълъс. Така и не успя да си прости, не можа да се освободи от чувството на вина. Приятелят му беше осакатял по негова вина и нищо не можеше да промени този факт. Макар че самият Кроукър отдавна му беше простил и забравил… Ето го сега и него, протяга му именно тази ръка… Никълъс поиска да я стисне. В знак на приятелство, като символ на факта, че най-сетне беше простил на самия себе си…
Замаяно гледаше как стоманените пръсти на Кроукър се плъзгат надолу, хващат мъртвата китка на месулета и я извиват назад, освобождавайки глезена му от мъртвата й хватка.
После приятелят му се обърна с лице към него, сграбчи го през кръста, краката му се раздвижиха в могъщ ритъм. Светлото кръгче над главите им бързо започна да нараства, мракът отстъпваше място на дрезгава светлина. Мразовитият гроб остана далеч долу, горе ги очакваха последните лъчи на слънцето. И въздух. Много въздух!
Епилог
Нова година
Ах, колко много искам дете да бъда пак на Нова година!
Токио
Огромният Боинг 747 напусна пистата с оглушителен рев на моторите, зад опашката му се разстла тънка димна пелена. Дискът на слънцето потъмня, сякаш зацапан със съсирена кръв.
— Искам да бъдеш сигурен само в едно — промълви Маргарет, спряла лъчистите си очи върху лицето на Кроукър: — Престана ли да те виждам, със сигурност ще умра!
— Май наистина ще се окажеш сирената, за която те мислеше До Дук — усмихна се Кроукър в опит да обърне всичко на шега, но тя рязко извърна глава.
— Усетих смъртта му — прошепна. — Чух как вика името ми…
— Защо е направил всичко това, Маргарет? Защо е убил Дом и останалите?
— Защото само това е умеел да върши — отвърна тя. — За него животът е бил смърт. Нищо друго. Просто се е опитвал да оцелее…
— Бедният…
— Питам се какво щеше да направи, ако ти и Никълъс му бяхте позволили да ме докосне? — повиши глас тя, опитвайки се да надвика грохота на още един джъмбо, набиращ скорост по пистата.
— Кой знае — сви рамене Кроукър. — Мога само да предполагам… Мисля, че и той не е знаел, пък и не е искал да знае… Постъпи така, за да ни провокира. Просто защото нямаше друг ход… Беше прав за хрътките, които пекат да го разкъсат…
Тя отново извърна лицето си към него, от изражението и беше ясно, че за момента предпочита да оставят До Дук на мира.
— Наистина мисля това, което ти казах преди малко…