Това беше едно от нещата у нея, които особено много го привличаха.
— Когато обърна поглед към лицето ти, виждам само теб и нищо друго!
Тя въздъхна и се сгуши в прегръдката му. Устните му срещнаха нейните, езиците им се преплетоха. После всичко дойде на мястото си. Телата им се сляха в едно, сякаш наистина бяха родени едно за друго.
Никълъс стана на разсъмване. Не искаше да оставя Челесте сама, но тялото и душата му имаха нужда от промяна. Нова година. Навън отново валеше сняг, гъстата му пелена скриваше всичко, с изключение на най-близките дървета.
Потъна в дълбоко съзерцание. Бавно и постепенно в душата му се възцариха покой и величествена тишина. За пръв път от мига, в който Нанги му съобщи за смъртта на Джъстин. Дишаше дълбоко и бавно. Навътре, после навън… „Прана“… С цялата дълбока същност на съзнанието си усещаше, че Джъстин не би имала нищо против присъствието на Челесте в живота му. Защо? Къде би била самата тя, ако все още беше жива? Какво би я направило щастлива? Вдишване, издишване… Това е най-тъжното, помисли си той. Фактът, че отдавна беше изгубил контакт с нещата, които биха я направили щастлива…
Част от съзнанието му улови тихото плъзгане на преградата зад гърба му. Не се обърна. Сашико идваше рано, особено по празници. Свършваше с домашната работа до обяд, после бързаше да се прибере при семейството си.
Проскърца чекмедже, вероятно жената изваждаше нещата, които и бяха необходими за почистването. Тиха, едва доловима стъпка. После втора, трета… Странен шепот изпълни съзнанието на Никълъс, тялото му потръпна и рязко се завъртя. Ръцете му сграбчиха жената и силно я дръпнаха.
Дребната фигурка се просна по гръб, перуката отлетя от главата й. Полите на кимоното се разтвориха, отдолу проблесна зловещото острие на „вакизаши“. Прозрението го връхлетя с огромна сила. Беше виждал снимки на Томоо Козо, Челесте му ги показа още преди време, във Венеция.
Опита саблен удар, но стойката с подгънати крака му попречи. Козо успя да проникне през защитата му, острието на дългия нож се оказа на сантиметри от гърлото му. Втренчените очи на оябуна гледаха злобно, той разбра, че избор няма…
Стегнати като камък, върховете на пръстите му светкавично се стрелнаха към гърдите на Козо, разкъсаха плът и кости, докоснаха горещото, туптящо сърце…
Гледаше втренчено как животът напуска бледото лице на японеца, ушите му автоматически търсеха непознати звуци в тишината на къщата. После започна да се вглъбява в себе си, изгаряше от желание да чуе отново шепота, който беше спасил живота му. Шепотът на Джъстин… Да, беше сигурен в това! Както беше сигурен, че го е чул за последен път… Че духът на Джъстин отлетя завинаги от този дом…
Бдителността бавно започна да го напуска. Знаеше, че това няма да е задълго, войната започваше… Вътрешният съвет на оябуните го беше белязал със знака на смъртта. Все пак още е жив: Както е жив и Микио Оками, дърпащ конците на странен и опасен танц…
Пое дълбоко дъх, адреналинът бавно започна да се оттича от набъбналите му мускули:
Отново се беше разминал на косъм със смъртта, в устата си чувстваше особения й, сладникаво-горчив вкус… Изпръскан с чужда кръв, той стана и бавно излезе в снега. Отпусна се на колене и отправи безмълвна молитва към първия ден на Новата година.