Само след няколко секунди всичко ще свърши, той ясно разбираше това. Защитната му обвивка ще бъде разбита и Челесте ще умре.
Стори единственото нещо, което беше по силите му.
Отърси се от паяжината на Акшара, затвори танжинското око в съзнанието си и се върна в действителността. Клепачите му потрепнаха и се вдигнаха, пред очите му се появи лицето на месулета, потно и напрегнато от невероятните психически усилия.
Премахнал защитната обвивка около Челесте, той знаеше, че разполага с няколко стотни от секундата. После съзнанието й щеше да се превърне в прах, а тялото — в безжизнен труп.
Наведе се, ръката му повдигна къс бетон от разкопаната настилка на тротоара. Запрати го с цялата сила на мускулите си по посока на врага — така, както се хвърля шурикен — стоманената звезда с остри като бръснач ръбове.
Месулетът вероятно чу свистенето, но нямаше достатъчно време да пренасочи концентрацията си.
Реакцията му закъсня, бетонният къс го улучи в гърба, краката му се подгънаха.
Никълъс се втурна към Челесте, отпуснала се на колене върху асфалта. Едно такси отчаяно свиреше с клаксона си и връхлиташе с пълна скорост върху нея, макар шофьорът да беше скочил с цялата си тежест върху спирачката.
Миризма на изгоряла гума го удари в носа, ушите му писнаха. Стрелна се между две метални колчета, забити в асфалта срещу желаещите да паркират на ъгъла, очите му бяха заковани в блокиралите колела на таксито, оставящи черни следи по уличната настилка. Сгуши глава в раменете си и се претърколи. Един пълен оборот, ръцете му се сключиха около кръста на Челесте и рязко я подхвърлиха нагоре, самият той продължи да се търкаля към отсрещния тротоар.
Таксито с вой пресече мястото, на което допреди миг беше тялото й, закова се на място метър-два по-нататък! Но Никълъс вече беше на крака. Грабна Челесте и бързо се отдалечи от тълпата зяпачи, задръстеното движение и скования от ужас шофьор зад волана на таксито. Във въздуха остана странна миризма на озон, сякаш наблизо беше ударила гръмотевица.
— Трябва да вървя, мамо — изкиска се Франси. — Ще ми отпуснеш ли един петдесетак? Решили сме да направим една обиколка из кината…
После изведнъж се разрида, все още отпусната в ръцете на Кроукър.
— Франси, миличка!… — лицето на Маргарет се сгърчи от болка.
— Господи, Господи! — плачеше горчиво момичето. — Вече не издържам така…
— Хайде, миличка — протегна ръце Маргарет. — Да се прибираме у дома.
— Не! — извика Франси и се притисна в гърдите на Кроукър. — Не искам у дома! Там ще умра!
— Франси!… — започна Маргарет, после срещна погледа на Кроукър и млъкна. Разбираше отлично какво трябва да стори, от разговорите си с психиатъра знаеше, че понякога непознатите могат да принесат много по-голяма полза от всеки член на семейството, особено от родител…
— Франси — тихо се обади Кроукър. — Няма да върша нищо, което не харесваш… Искам просто да те вдигна, ида те изведа оттук…
— Не искам у дома! — продължаваше да плаче Франси.
— Няма да ходим там — поклати глава Кроукър. — Предлагам да идем някъде, където кажеш… И хубавичко да си поговорим. Съгласна, ли си?
Очите на Франси се плъзнаха по протезата му.
— Искам да я хвана — прошепна, очите и станаха кръгли като копчета.
Кроукър сви пръсти в железен юмрук и Франси се вкопчи в него с две ръце.
— Сега вече никой не може да ме нарани — прошепна сякаш на себе си тя. После главата й леко кимна и Кроукър я притисна в прегръдката си.
— Тук има ли заден вход? — извърна се към Маргарет той.
Тя се готвеше да протестира, но отново замълча, тъй като дъщеря й очевидно се успокояваше.
— Ей натам — посочи с глава Маргарет. — Аз ще ида да оправя сметката и да предупредя бодигардовете… Иначе като нищо ще ви счупят ръцете…
След по-малко от минута се събраха до спортния „Лексус“. Телохранителите се бяха скупчили на тротоара и не бързаха да се качат в колата си. Маргарет отключи и Кроукър седна на задната седалка с Франсин до себе си.
— Къде мислите да отидем? — настани се зад волана Маргарет.
— Нека поостанем тук — предложи Кроукър. — Имаш ли нещо против, Франси?
Момичето само се притисна до мускулестото му рамо.
— Сега ще ти задам няколко въпроса — продължи с мек глас Кроукър. — Искам от теб да запомниш само едно — не си длъжна да ми отговаряш…
Маргарет седеше напълно неподвижна, очите й не се отделяха от огледалото за обратно виждане.