— Точно така, желания… Аз… — думите заседнаха в гърлото й, гърдите й се разтърсиха от спазми. Той инстинктивно я притисна до себе си и благодарение на този жест успя да долови думите, клокочещи дълбоко в нея: — Може би това не е било само детско желание… Може би е било свързано с дяволската дарба… И аз съм била тази, която го е превърнала в действителност…
Отново ридаеше. Никълъс леко я люлееше в прегръдката си, почти физически усещаше как страхът и напрежението се отичат от душата й, как на тяхно място идва желанието да сподели, да разкаже, да свали тежкото бреме…
— Слушай ме внимателно, Челесте — прошепна в ухото й той. — Нито ти, нито аз, нито онзи месулет… Никой не може да изгражда бъдещето! Това, което си видяла, вече е било станало. Или е ставало в момента… Била си само на шест години, Челесте. Едно малко дете. Я се опитай да размислиш. Представи си, че беше отишла да споделиш виденията си е баща ти. Щеше ли да ти повярва? По какви причини би го сторил? Трябва веднъж завинаги да разбереш, че на шестгодишна възраст не си била в състояние да помогнеш на майка си! Точка!
— Но аз не исках да й помогна! — изстена тя и сложи глава на рамото му.
— С това чувство сама ще се оправиш — погали косата й той. — Но то няма нищо общо с другото…
— Не искам да я мразя, докато съм жива — прошепна тя, дишането й постепенно се успокояваше. — Искам да я обичам.
— За тази цел трябва да й простиш… А след това да простиш и на себе си.
Малко по-късно Челесте се сви на кълбо и заспа. По лицето й играеха отблясъците на късното следобедно слънце, зеленикави от околните покриви. Никълъс облече леко яке от черна памучна материя, отвори вратата и тихо се плъзна навън.
Маргарет караше с висока скорост, задминаваше всичко наред. Кроукър беше доволен, че е закопчал предпазния колан, но не беше доволен от отвлеченото изражение на лицето й. Много искаше да знае на какво се дължи то.
Колата свърна през отворения портал, Маргарет леко кимна на двете горили, които пушеха и лениво потриваха ръце, вероятно за да поддържат рефлексите си… От острия завой в края на алеята излетяха дребни камъчета, миг по-късно спортният „Лексус“ закова пред входната колонада на големия дом.
Двигателят заглъхна, в рязко настъпилата тишина се чуваше яростният лай на ротвайлера. Миг по-късно се появи и самият той, изпънал докрай веригата в ръцете на придружителя си. Беше се изправил на задни крака, устата му зееше. Маргарет слезе от колата, звярът се отпусна на четири лапи и я подуши. После отново започна да диша учестено и нервно да се върти в кръг.
Кроукър се облегна на покрива на ниската кола и остана така, докато Маргарет помагаше на Франси да слезе.
— Искам веднага да замине! — извърна се към него тя. — Едва сега виждам колко зле й се отразява обстановката тук. Ние с Тони буквално я унищожаваме! Имам една приятелка в Кънектикът, ще пратя Франси при нея…
— На Тони това няма да му хареса — предупреди я Кроукър.
— Тони може да върви на майната си! — отсече Маргарет и прегърна дъщеря си през кръста. Целуна косата й и вече с различен тон добави: — Миличка, влез вътре и накарай Мики да ти помогне за багажа — момичето продължаваше да се притиска в нея и тя леко го побутна: — Хайде, миличка, върви!
Франси се обърна и закова очи в лицето на Кроукър:
— Ще те видя ли пак?
— Непременно — усмихна се той.
Тя се обърна и изтича нагоре по стълбите.
— Няма да е зле и ротвайлерът да замине за Кънектикът — подхвърли Кроукър.
— Защо? — вдигна глава Маргарет. — Той вече уби едно куче, лесно ще убие и второто… Ако иска да се добере до нея…
— Искам да бъда сигурен, че няма да й се случи нищо лошо — отвърна Кроукър.
— Каква загриженост от един детектив — погледна го с ирония в очите тя.
На горния край на стълбището се появи един от пазачите.
— Казали сте на Франси да си събира багажа, госпожо Д.? — озадачено я изгледа той.
— Точно така, Мики — отвърна Маргарет. — Направете го веднага, преди господин Де Камило да се е прибрал…
Бодигардът колебливо я погледна, после кимна с глава и се прибра.
Маргарет нерешително мълчеше, в очите й проблясваха загадъчни емоции.
— Какво мога да сторя, Лю? — прошепна най-сетне тя. — Той беше тук, уби двама от хората ми, уби и Цезар…
Кроукър усети ударите на сърцето си в гърлото.
— Но това не е всичко, нали, Маргарет?
— Не — поклати глава тя, гласът й се превърна в дрезгав шепот. — Интересуваше се от Франси, заплашваше, че ще я убие… По очите му разбирах, че нито за миг няма да се поколебае… Господи, нищо чудно, че детето е толкова изплашено! — имението тънеше в напрегната тишина. Онази, в която се трупат електрическите заряди на приближаваща се буря…