Покривът беше под 45-градусов наклон — здрав и надежден за вътрешността на сградата, но изключително труден за придвижване без съответните помощни приспособления.
На няколко метра по-нататък, малко по-ниско от мястото, на което се намираше Никълъс, зееше черният правоъгълник на таванско прозорче. Оттам трябваше да проникне в сградата, в която се намираше кантората на „Авалон ЛТД“. Но проблемът беше сериозен, защото прозорчето беше далеч по-близо до перваза на покрива, отколкото би му се искало. Изчисли, че ще му трябват между двадесет и тридесет секунди, за да отвори прозорчето и да се спусне във вътрешността на тавана, доста повече, ако към него е прикачена и алармена инсталация. А през цялото това време ще бъде пред погледа на всички, които минават през площада. Глупаво беше да се надява, че именно в този отрязък от време никой няма да вдигне глава. Напротив, трябваше да действа с нагласата, че много хора ще го сторят. Номерът беше да им предложи силует с такава форма, че никой да не изпита любопитство към него.
Беше облечен изцяло в черно. Конфискува праха за почерняне на вежди от тоалетната чантичка на Челесте още преди да напусне хотелската стая. С него намаза лицето и ушите си, обратната страна на дланите си. От джоба си извади две малки приспособления, собствено производство. Наричаха се „некоде“ — малки късчета стоманена верига с размерите на длан, които помагаха за придвижването по гладки повърхности.
После се спусна към ръба на покрива, с главата напред. Внимателно полагаше длани по гладките керемиди, тялото му се извиваше като змия.
Дъждът трополеше по покрива, ситни капчици отскачаха от медната повърхност, проблясваха за миг на ярката светлина, идваща от площада, после изчезваха. В ноздрите го удари острата миризма на влажен метал. Придвижваше се по правилата на „кагири нишики“ — изкуство, което беше овладял още като момче. Задължително условие при него е преместването на един от крайниците, докато останалите поддържат равновесието. Разстоянието се изминава болезнено бавно, тъй като дишането трябва да бъде дълбоко и равно, а тялото — отпуснато. В това състояние човешката фигура, вече обезформена от тъмнината и необичайната околна среда, в случая — покрива бавно се превръща в нещо съвсем различно, едва ли някой би могъл да свърже в едно безразборно отметнатите крайници и неподвижния труп…
Ако някой си направи труда да погледне към покрива, той би трябвало да задържи погледа си доста продължително време в една точка, за да забележи бавните и незабележими движения на Никълъс. А дори и тогава вероятно би ги сбъркал с пърхането на гълъбите, свити на сушина под стряхата.
За Никълъс времето престана да тече. Беше изпаднал в полусъзнателното състояние на тибетските отшелници, разхождащи се боси върху пирони и огън. При него сетивата се прибираха дълбоко навътре, ставаха напълно безчувствени.
След известно време стигна до прозорчето, инциденти нямаше. Частица от съзнанието му излезе от вцепенението, ръката му се протегна да опипа черчевето и пространството около него. В главата му светна предупредителна лампичка.
Жица!
Алармена инсталация. Беше се превърнал в слепец, върховете на пръстите му тежаха от чувствителни нерви. Благодарение на тях веднага откри цепнатината в изолацията на проводника, жицата под нея беше прекъсната, а след това тромаво прикрита с изолирбанд. Някои се беше опитал да прикрие скъсаната връзка.
Извади малък „шурикен“ — нападателно оръжие във формата на стоманен таралеж, един от бодлите е лекота отключи старомодното резе на прозорчето. После застина на място и цял се превърна в слух. Звуците на големия град бяха навсякъде около него — сподавени гласове от бистрото насреща, скърцане на подметки по покритите с чакъл ален, съскаме на коли по мокрия асфалт на околните улици, тихо гугукане на гълъбите под стряхата, близко и отчетливо…
Започна да вдига рамката на прозорчето, бавно и внимателно. Вкара главата и раменете си в процепа, после нещо във вътрешността на тавана проблесна и той замръзна на мястото си.
Остана в това положение докато зениците му свикнат с мрака, после предпазливо погледна наляво — там, където се беше появил отблясъкът. Изчака още няколко секунди и разбра всичко. Брадичката му се намираше на около три сантиметра от тънък лазерен лъч — далеч по-надежден и по-чувствителен от инфрачервените лъчи, използвани в повечето алармени инсталации. Нищо чудно, че собствениците на сградата се бяха отказали от услугите на старомодната система, чиято жица беше прекъсната отвън, на покрива…
Подът беше на около метър, дъските му смътно проблясваха. Трябваше да намери начин да се спусне дотам, а после да пропълзи под вечно будното лазерно око. Задачата не беше лесна, тъй като пространство за маневриране напълно липсваше.