Челесте бавно се раздвижи в мрака на хотелската стая. Все още не желаеше да възприеме действителността, която я заобикаляше. Какво ли не би дала, за да възкреси баща си, да го има до себе си тук и сега! Всичко, абсолютно всичко! Дори живота на Оками-сан! Беше длъжна да защитава този живот, такава беше волята на баща й. Но дълбоко в себе си мразеше Оками-сан, мразеше го до смърт! Само истински венецианец можеше да разбере как успява да скрие тази омраза, да не й позволява дори за миг да покаже грозното си лице…
Оками беше човекът, втурнал се в живота им преди години. Оками беше човекът, превърнал този живот в кошмар, в гнездо на отровни змии. Наложи им собствения си свят, изпълнен с интриги и вражди, стари като вековен дъб.
Моментално се съюзи с мащехата й — интригантка по душа. Челесте никога не беше й се доверявала, страхуваше се от нея и я мразеше. Първо, защото беше сицилианка и следователно чужденка, второ — заради тайнствените сили, които я обладаваха и които й даваха възможност да оплита в паяжината на скандални интриги всеки, дръзнал да се изпречи на пътя на съпруга й.
Когато Челесте порасна, бавно осъзна, че Оками й беше помогнал. Заедно бяха успели да изградят основата на онази сила и могъщество, която баща й сам никога не би изградил.
Светът на Челесте се въртеше около баща й. Израсна с по-голямата си сестра, за известно време споделяше момичешките си тайни единствено с нея. Но по-късно усети, че това вече е невъзможно, че има неща, които са твърде сериозни и не могат да бъдат споделяни със сестра й.
Добре помнеше кога за пръв път почувства това. Двете със сестра й лежаха на плажа на Лидо, далеч от претъпкания е туристи площад Сан Марко и задухата, увиснала над тесните улички на Венеция.
Отправила поглед към ленивите облачета, сестра й започна да описва това, което вижда: грифон, влюбена двойка, галопиращ кон… Челесте напрегна взор и се опита да съзре очертанията, родени от фантазията на сестра й.
Но вместо тях видя главата на удавник, подскачаща сред оловните вълни, разкривената уста отчаяно се бореше да поеме глътка въздух. После върху й се стовари огромна вълна и Челесте неволно извика — толкова ясно беше видението.
В следващия миг беше на крака и с олюляване се понесе по плажната ивица. Зад нея се надигаха учудени, намазани с плажно масло лица, разнесоха се недоволни крясъци.
Накъде бягаше? Нямаше никаква представа. Знаеше само едно — колкото по-бързо тича, толкова по-скоро ще настъпи Събитието… Сякаш крачките й скъсяваха не разстоянието, а времето, приближаваха я все по-близо и по-близо до видението с удавника…
В далечния край на плажната ивица настъпи суматоха, млади мъже газеха в прибоя и викаха нещо, някои от тях енергично заплуваха към дълбокото. Там тъмнееше нещо. Удавникът!
Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Докосването на смъртта сякаш придоби плът и кръв, в продължение на една черна и безкрайно дълга секунда стана по-осезаемо от самия живот… Ориентацията я напусна, тялото й политна напред. Имаше чувството, че живее едновременно във вечността и реалния свят, без да бъде изцяло нито в едното, нито в другото… Просна се по очи, крайниците й престанаха да приемат командите на мозъка.
— Никълъс!
Ръцете й пронизаха мрака на хотелската стая, но тялото, което очакваше да напипа в леглото, не беше там. Отправи поглед в мрака и… изведнъж го видя. Знаеше точно къде се намира, тя също се озова там, тръпнеща от ужас. В последната, кристално ясна секунда на видението, успя да зърне и врага. Беше приклекнал съвсем наблизо, на някакви си два-три метра. И чакаше появата му…
— Никълъс!
Никълъс внимателно се ослушваше във вътрешността на сградата, в която се помещаваха офисите на тайнствената фирма „Авалон ЛТД“. Беше стара, но някак жива, сякаш дремеше в мрака. Инстинктивно чувстваше, че не бива да я буди, защото това несъмнено би увеличило опасността.
Бавно се измъкна от таванската стаичка и спря на тясна дървена площадка. Отвори танжинското си око и видя стръмната стълба в дъното, право пред себе си. Започна да се спуска по нея, безшумен като горски звяр. Стъпваше с цяло стъпало, отначало леко и внимателно, после с цялата тежест на тялото си. Балансираше отлично, стъпалата му заемаха максимално широка площ по тесните дъски.
В средата на стълбата спря, тялото му напрегнато приклекна. Използваше както слуха си, така и танжинското око. Дъждът барабанеше по прозорците, дървените капаци леко потропваха при някой по-силен порив на вятъра. И това беше всичко.