Акшара учи, че седем пътеки водят до „кокоро“. Но всички те бяха блокирани, главата му беше подложена на огромен натиск, той бавно оглушаваше и ослепяваше. В ушите му се появи пронизителен вой, сякаш от глутница гладни вълци. Мембраните им започнаха да кървят. Въздухът пареше дробовете му, имаше чувството, че се намира във вътрешността на огромна пещ.
Пред очите му се появиха алени отблясъци и странни видения. Възпалената кора на мозъка му почти не ги възприемаше, но те самите бяха достатъчно гротескни, сякаш изскочили направо от зората на човешката цивилизация. Натискът върху мозъка му ставаше непоносим.
Никълъс!
Течаща вода, камбанен звън… После отново пронизителният вълчи вой, последван от звънтяща тишина… Той направи опит да я сграбчи, но тя му се изплъзна. Воят се усили, стана нетърпим. Студената ръка на смъртта притисна дробовете му, костеливите й пръсти започнаха да измъкват…
Никълъс!
Най-накрая я чу, разбра какво се съдържа в този вик. Умът му влезе в контакт с нея, въпреки ледената хватка на смъртта…
— Ето… — това беше всичко, което успя да произнесе.
Но тънката нишка се приближи и започна да се спуска над него. Пъпна връв сред хаоса, глътка живот за вцепененото му тяло. Костеливите пръсти на смъртта разхлабиха хватката си, пропастта под пулсиращата мембрана на „кокоро“ започна да се отдалечава…
Едва сега разбра как е успял да го заслепи противникът — беше го натикал под „кокоро“. Ето защо седемте пътеки бяха блокирани. Насочи психическите си сили нагоре, бавно ги нагоди към ритъма на космическото сърце… Сега вече беше в състояние да насочва мисълта си, да я трансформира във физическо действие.
Затвори танжинското си око, накара го да заспи. Вече знаеше, че не може да разчита на него, защото именно натам беше насочена психическата енергия на месулета. Отвори очи и видя фигурата на Челесте, свита на кълбо и потръпваща от ужас. Но именно от нея се проточваше тънката нишка, която беше спасила живота му.
А зад нея заплашително се издигаше тъмната фигура на месулета.
В този кратък миг душата му се освободи от последното було на заблудата, истината блесна е цялата си съкрушителна сила: Той не може да позволи да й се случи нещо лошо, защото е парализиран от любов, от истинска, дълбока любов!
В следващия миг до слуха му достигна тънко просвирване — сякаш мушица беше попаднала в мрежата на невидим паяк. Вниманието му се раздвои, очите му успяха да уловят кратък проблясък, мозъкът му отчаяно се опитваше да дешифрира сигналите. А после от мрака излетя остър нож и полетя към гърдите му.
Рената Лоти беше внушителна жена във всяко отношение. Беше прехвърлила седемдесетте, но фигурата и беше висока и стройна, все още стегната. Гърбът й не беше приведен, ръцете й не трепереха, походката й беше сигурна и стабилна. Лекото, едва забележимо накуцване само подчертаваше необичайната й свежест.
Тя е дяволски умна, беше казал Делакроа, търговецът на оръжие. Никой мъж не може да се сравнява с нея. Специалността й е уреждането на всякакви контакти на Азиатския континент, само тя може да ти свърши работа…
Гоунт се срещна с нея на ъгъла на булевард „Конституция“ и 17-а улица, точно срещу зелената морава на Белия дом. Отново го обзе странното чувство, че е в провинцията, далеч от гъмжилото на големия град. За това допринасяше огромното открито пространство наоколо, синьото небе над внушителните бели колонади на президентската резиденция.
Зад гърба му се издигаше внушителната сграда на ОАД3, блестяща с цялото ренесансово великолепие на тронната колонада пред входа и масивния бронзов портал. Зад него се издигаше странната статуя, олицетворяваща двете Америки, подчертаваща по недвусмислен начин дълбоката културна пропаст между тях.
Рената Лоти имаше решителното лице на жена, която знае как да се придвижва в коридорите на властта. От нея се излъчваше чувство за собствено достойнство и ясна цел в живота. Ако някога е била разочарована от действителността, това положително е било много отдавна, в осанката й нямаше дори следа от цинизма, който идва заедно с разочарованията от живота. В нея не се забелязваше и обичайният за вашингтонските политически кръгове фалшив патриотизъм, което беше наистина странно… Чипият нос, високите скули, хлътналите бледосини очи и решителната брадичка излъчваха авторитет, с който несъмнено се съобразяваха… Косата й, стегната в кок, имаше цвят на стара платина. Макар и малко ярък, той също допринасяше за общото й излъчване.
Беше облечена в черно копринено костюмче, обувките и чантата й бяха от черна, отлично обработена крокодилска кожа. На раменете си беше наметнала стилно манто от скъпа вълна, също в черен цвят. Нямаше никакви бижута е изключение на пръстен с огромен рубин, заел мястото на брачната халка.