— Уилям Джъстин Лилехамър — прошепна тя.
Дванадесета глава
Ню Йорк | Токио | Вашингтон | Париж
— Искам да направя признания — каза Маргарет и вдигна глава към лицето на Кроукър. — Но пред теб, а не пред Федералното правителство… Защото само на теб ти вярвам! — облегна глава на рамото му и добави: — Господи, колко театрално звучи! Та аз почти не те познавам! Какво направих с живота си?…
— Нали си знаела какво искаш, когато си встъпвала в брак?
— О, да! Тогава знаех. Но какво представлявам сега? Не мога да се позная… Всичко, което исках, изведнъж изгуби смисъла си.
Пътуваха през Кънектикът с нейния „Лексус“. Бяха оставили Франси при приятелката на Маргарет — разведена жена, която предлагаше консултантски услуги в дома си и живееше в компанията на интелигентна шотландска овчарка на име Мърифийлд. Беше страстен играч на голф, обеща им, че ще запали и Франси.
— Искам да ти благодаря — прошепна Маргарет. — Отношението ти към Франси беше страхотно. Направо се страхувах, че няма да те пусне…
— Тя е силно момиче — поклати глава Кроукър. — Има желание за живот, дори след всички ужаси, които е преживяла.
— Страхувам се, че обърках и нейния живот…
Известно време пътуваха в мълчание. После той й разказа за приятелството си с Никълъс. От самото начало, когато и двамата преследваха нинджата Сайго, оказал се братовчед на Никълъс. До самия край — премеждията в Япония, при които изгуби ръката си. Събитията бавно оживяваха в съзнанието му, сърцето му се сви от остра болка. Никълъс му липсваше…
— Завиждам ти — прошепна Маргарет. После видя, че поемат по пътя за Олд Уестбъри и тръсна глава: — Не! Не искам да се връщам у дома! Не мога!…
— Но мъжът ти…
— Мъжът ми не се брои — внимателно отвърна тя и отметна кичур коса от челото си. — Вече ясно виждам това… — извърна се на седалката и втренчи поглед в лицето му: — Ще ти кажа нещо, Лю… Нещо, което никога не съм допускала, че мога да споделя с когото и да било. Но не съм допускала и това, което се случи с мен… Толкова съм уплашена, че трябва да направя нещо… Трябва да разпръсна ужаса в душата си, иначе ще загина!
— Страхуваш се, че убиецът на брат ти ще се върне?
— Не — поклати глава тя и гласът й потрепна от силата на емоциите. — Страхувам се, че няма се върне!
Спряха пред червен светофар, от двете им страни се наредиха дълги колони коли. Кроукър изпусна въздуха от гърдите си:
— Мисля, че трябва да ми обясниш…
— Ще ти обясня — кимна Маргарет. — Това и още много други неща… Но сега карай, Лю. Натисни педала и карай! Искам да изчезнем накрай света!
През целия път до Монтаук Пойнт тя сякаш спеше, изпънала се на седалката с отметната назад глава и спусната над лицето коса. Приличаше на момичето, с което се срещаше в онова далечно лято, през което беше успял да се измъкне от жегата на Кухнята на Ада, нарочно приел да се включи в „Програмата за деца без шансове в живота“ на щатските власти. Озова се в Пенсилвания, някъде в околностите на малко градче с индианско име, което изглеждаше страхотно смешно за момче на неговата възраст. Натъкна се на момичето в прашен, оплют от мухите магазин за смесени стоки, пиха кока-кола за пет цента от стар автомат, боядисан в червено и бяло. Следобедът му се стори невероятен…
Невинността беше скъпоценна стока за хлапак като Лю Кроукър, свикнал да троши чуждите глави и да защитава своята със стара бухалка за бейзбол. Такъв беше животът на момчетата в нюйоркския Уест Сайд. Невинността беше сън, недостижима мечта. Нещо, до което не беше се докосвал, преди да срещне Ребека. Затова и не я различи — това щеше да стори по-късно, след много, много години…
Кроукър я събуди, когато наближиха Амагансет откъм изток и пътят започна да се извива покрай величествени дюни, сред които тъмнееха самотни борове и диви розови храсти. Тук сушата се превръщаше в тясна ивица, свързваща Монтаук с източния край на Хамптън. Още едно индианско име, помисли си той.
Видя, че Маргарет се размърда, и промърмори:
— Скоро асфалтът ще свърши… Гладна ли си?
— Да почакаме още малко — отвърна тя и отправи поглед към безкрайните пясъчни дюни отвъд стъклото.
Отбиха край паянтова барака в края на пясъчната ивица, която се оказа рибарска кръчма. Кроукър искаше да се свърже с Лилехамър. Да му докладва за последното развитие на събитията, но главно, за да чуе резултатите от лабораторните анализи. Насреща се обади женски глас, поиска оперативния му псевдоним и го помоли да почака. Кроукър имаше чувството, че се опитва да открие Лилехамър по радиостанцията, което означаваше, че само Бог знае къде се е запилял…