— Беше прав, като каза, че ще ни трябва магьосник — прозвуча най-сетне познатият глас. — Няма никакви отпечатъци, с изключение на тези на жертвите… — сякаш говореше през кутия за консерви, металическите нотки бяха ясно доловими. — Ако играехме в научно фантастичен филм, положително щяхме да идентифицираме мръсника по собствените му ДНК и вече щяхме да разполагаме с подробния му портрет!
— Много смешно! — сопнато отвърна Кроукър, който след събитията през деня съвсем не беше настроен за каламбури. — Кажи с какво в действителност може да ни помогне ДНК!
— Нищо. Съвременната наука ни оставя да се оправяме сами. Но перото, затъкнато в трупа на момичето, е наистина интересно. Принадлежи на бяла сврака — едно рядко срещащо се пернато, според експерта на Смитсоновия институт, когото изплаших до смърт… Толкова рядко, че трябваше да поискам мнението на шестима орнитолози, преди да го идентифицирам… Живее във високите плата на Азия, в САЩ няма нито един жив екземпляр. Нито в зоологическа градина, нито при частни колекционери! А ти имаш ли напредък?
Кроукър му предаде кратко и доста редактирано описание на премеждията си с Маргарет.
— Имаш огромен напредък, продължавай в този дух! — похвали го Лилехамър. — Значи тоя тип Робърт е от Изтока, а? Бялата сврака също е от хам… — замълча за момент, осигурената срещу подслушване линия тиктакаше като бомба със закъснител. — Виж какво, ако мадамата Де Камило е права и убиецът си пада по нея, тя е нашият най-добър приятел! Дръж се здраво за нея. Звънни ми веднага, ако мъжът й вземе да ти създава неприятности. Ще ти предам достатъчно компрометиращи материали, за да го укротиш. Тони Д. не е Доминик Голдони, с такива като него лесно се оправяме!
— Трябва да те видя веднага след като приключа с нея, а това ще стане утре. Чакам да предложиш мястото…
Лилехамър се замисли само за миг:
— Ангажирай места за първия полет до Вашингтон, и за двамата. Ще ви чакам на летището. Преди това ми звънни да кажеш точния час.
Кроукър прекъсна разговора и се върна в колата.
Прекосиха малкото селце и спряха пред „Госмънс“ — ресторант от среден калибър, кацнал на хълма над пристанището. Някога тук е било убежището на китобойните кораби, но днес мястото беше като всяко друго — изпълнено със заведения за бързо хранене и магазинчета за сувенири.
Седнаха в близост до един от панорамните прозорци. По това време на годината ресторантът беше почти празен, но гларусите — дръзки и затлъстели от обилната храна, отказваха да напуснат крайбрежните води и кръжаха над главите им с тревожни крясъци.
Пиеха си питието и мълчаха. Кроукър се контролираше добре, макар че изгаряше от нетърпение да научи нещо повече за убиеца на Голдони. Нямаше да бъде лесно. Срещу него седеше единственият човек на света, който имаше връзка с този тайнствен тип. Предчувствието, калено в многобройни схватки по улиците на Ню Йорк, ясно му нашепваше, че ако жената насреща му не успее или не пожелае да му помогне, убиецът никога няма да бъде открит, въпреки огромната машина на Лилехамър. Усещаше, че тя иска да му разкаже всичко, натрупало се в душата и след отвличането, но това бяха ужасни, трагични събития… Знае ли човек дали ще й достигне кураж (или доверието в него), за да изкара всичко на безпощадната дневна светлина? Поставяше се на нейно място и никак не беше сигурен, че би сторил това…
Маргарет опразни чашата си, очите й останаха заковани в нея.
— Когато ни пусна… когато приключи с Дом… и ние с Франси се прибрахме у дома, аз знаех, че още нищо не е свършило… — гласът й беше глух, внезапно избледнелите й очи безпомощно потърсиха неговите.
Преглътна и изведнъж му заприлича на човек, който забива пръсти в пясъка на брега на морето, решен да устои на ударите на прибоя.
— Знаеш ли… Между него и мен се случи нещо, което дори и той не е очаквал… Той се появи тук, за да ме използва и да се добере до Дом. В това успя напълно. Но после се случи нещо странно… По време на една от крайпътните ни нощувки… Не зная как да го нарека, нещо като… преливане…
— Нарочно ми даде възможност да го убия и аз не се поколебах да се възползвам от нея… Но беше обмислил всичко и бръсначът в ръцете ми се оказа ненаточен… Каза, че този факт е без значение и беше прав… Защото аз направих опит да го убия… Това беше важното. Този акт отключи нещо, което е било скрито дълбоко в душата ми… Разбрах, че притежавам вътрешна решителност, за която дори не бях подозирала…
Облиза пресъхналите си устни, Кроукър вдигна глава и поръча по още едно питие. Изчака отдалечаването на келнера и подхвърли: