Очите на дребния мъж проблеснаха, краката му се заковаха на място. Сякаш едва сега си даде сметка за присъствието на друг човек в стаята.
— Изборът на Кайшо промени всичко това. Властта, която упражняваше Съветът, беше прехвърлена в ръцете на един човек: Микио Оками. И както често се случва, това доведе до големи нещастия… — сключи пръсти зад тила си и замислено кимна с глава — Упражняването на властта е умение, което човечеството се опитва да усвои от хилядолетия…
Нанги стоеше прав, ръцете му почиваха върху драконовата глава на стария бастун. Не беше поканен да седне, не му предложиха чай. Томоо Козо разговаряше по този начин е всички свои гости.
— Знае ли човек? — сви рамене Козо. — Може би Оками е получил някакво послание… — свали ръце от тила си и нервно ги потърка: — И аз имам едно послание до вас, Нанги-сан…
— Лично?
— О, не! — стреснато го погледна Козо. — Аз съм просто един обикновен пощальон, Нанги-сан…
— Но това не ви попречи да прибегнете до доста необичайна покана за срещата ни, нали? — отвърна Нанги и хвърли многозначителен поглед към двете горили, които го бяха довели тук, изправени като призраци в сенчестия край на помещението. Все още не знаеше доколко ще бъде враждебен Козо, но изчезването на Оками не вещаеше нищо добро. — Бихте могли просто да ми телефонирате…
— Да ви телефонирам? — изсмя се дребният мъж, звукът беше остър и неприятен. — Не, драги Господин Нанги, това би означавало да афишираме открито връзката си, а ние не желаем това, нали?… Освен това човекът над мен изключително много държи на сигурността…
— И кой е този човек? — попита Нанги.
— Ще ме познаете ли? — обади се един глас от сянката в ъгъла. Тъмна фигура бавно се насочи към снопа светлина от кристалната капандура, изправените й очертания излъчваха някаква неясна заплаха.
— Ушиба-сан — приглушено възкликна Нанги.
Наохиро Ушиба леко се поклони. Беше мъж, прехвърлил четиридесетте, здрав и силен, с безупречно красиво лице. В друга страна несъмнено биха го възприели с леко презрение заради очебийната му женственост. Но в Япония беше точно обратното. Красивите млади герои, истински Аполони, известни под името „бишонен“, винаги са били под могъща закрила, понякога дори от самия император.
Наохиро Ушиба беше типичен „бишонен“, но изобщо не се нуждаеше от покровител. Беше ярко изключение от правилото, че властта й могъществото в Япония са винаги колективно притежание.
Имаше титлата „дайжин“ и беше начело на могъщото МИТИ — Министерството на международната търговия и индустрия — контролен и координиращ орган на целия японски износ. Същото, в което дълги години беше работил Нанги, преди да се прехвърли в частния сектор.
На фона на екстравагантната външност на Козо, строгото облекло на Ушиба изглеждаше почти болезнено. Носеше черен костюм от фина копринена материя, обувките му бяха безупречно излъскани, бялата риза просто грееше. Стилна вратовръзка на черни и бели ивици с малка червена точка в широката част придаваше абсолютно завършен вид на облеклото, прошарената му коса беше късо подстригана.
Над всичко обаче доминираше красивото, почти момичешко лице с гладка, сякаш недокосвана от бръснач кожа. По него всичко беше съвършено — пълните устни, плавно извитите скули, сърцевидно оформената брадичка, раздалечените очи с дълги мигли.
— В МИТИ още се говори за вашите успехи, Нанги-сан — любезно промълви Ушиба. — Изминалите години не могат да ги омаловажат…
Точно в неговия стил, помисли си Нанги. Комплимент, умело примесен с предупреждение. Сякаш му казваше: Внимавай, старче. Зная, че си умен, но времето работи срещу теб…
— Радвам се, че нещо от труда ми е устояло на годините — отвърна той. Като единствен сред присъстващите си даваше сметка колко е фалшива усмивката му.
— Често си напомняхме да влезем в контакт с вас — продължи Ушиба иззад искрящия аквариум преминавайки на официалната форма в множествено число. — Искахме да ви поканим на спокоен обяд, някъде сред природата… Но програмата ни е толкова претрупана, освен това… — на лицето му се появи типичната японска усмивка само е устни: — Освен това не бяхме сигурни, че помните какво представлява животът отвътре…
Обидата беше явна, но Нанги запази самообладание. Не можеше да си позволи враждебно отношение към човека, от когото зависеше почти всичко в бизнеса.
— Човек никога не забравя какъв е животът отвътре, след като веднъж вече го е живял… — отвърна спокойно той. — Сигурен съм, че един ден това ще разбере и дълбокоуважаемият „дайжин“… Някога аз бях на вашето място и от опит зная, че невежество има както вън, така и вътре…