Действаше в пълна изолация, следователно не можеше да бъде засегнат от последиците на своите постъпки. Летеше високо в нощното небе на различни самолети, обикаляше всички континенти и раздаваше това, което Червената кралица наричаше правосъдие. Не се интересуваше от нищо, изобщо не допускаше, че на този свят може да има и друг живот… Беше херметически затворен в своя скафандър, светът извън него не можеше да го развълнува с нищо.
Но човек не може да се наслаждава на удовлетворението си сам. Дори човек като това, в което се беше превърнал Лилехамър. Пълното откъсване от света не означаваше, че е освободен от нормални реакции. В крайна сметка беше жив. Наранен, безвъзвратно повреден, но жив.
На практика изгуби доста време, докато намери определение за това, което го тласкаше към новия начин на живот. В това отношение доста му помогна и Сънят, превърнал се в пътека към миналото. Сънят му показваше защо продължава да диша, защо не беше си прерязал вените в онази филипинска болница, защо не беше се хвърлил от прозореца на вашингтонския си офис. Защото благодарение на Съня, на неговите приливни вълни, той започна да вижда ясно лицата на своите мъчители в онази зоологическа градина насред джунглата. Подобно на следи от киселина върху метал, тези лица бяха завинаги гравирани в съзнанието му. Виждаше ги всеки миг, виждаше и фигурите им, в различни фази на действие. Надвесени заплашително над него с бамбукови пръти в ръце, извили крайниците му, пронизвани от нетърпима болка. Бяха неизменно до него. Когато се хранеше и правеше опит да заспи, дори когато засипваше пода на клетката с редки изпражнения.
В крайна сметка Лилехамър стигна до заключението, че е бил изтръгнат от лапите на смъртта с една-единствена цел: да открие своите мъчители и да ги унищожи. По жестокия начин, по който те бяха унищожили него. Дишаше с тази мисъл, в такт с нея беше всеки удар на сърцето му.
Девета глава
Париж | Олд Уестбъри
Пристигането в Париж приличаше на завръщане в бистрите води на лагуната след силна буря. Божествената тайнственост на Венеция се стопи в ярките светлини на огромния град, над който бяха надвиснали ниски облаци.
Парижката нощ представляваше букет от блестящи фасади, широки булеварди и внушителни фонтани, охранявани от лъвове, богове и крилати ангели от бял, блестящ на ярката светлина мрамор.
От площад Етоал тръгваха дузина широки булеварди, в средата му се издигаше внушителната грамада на Триумфалната арка, осветена отлъчите на прожекторите. Ослепителни гейзери светлина заливаха площад Конкорд — мястото, на което личности като Луи XVI и Мария Антоанета, Дантон и Робеспиер бяха усетили последната целувка на революционната гилотина; площад Вандом, където бяха издигали и разрушавали паметници на Наполеон. Една от най-натоварените градски артерии, пресичаща Сена от левия към десния бряг, мигаше със светлините на безброй автомобили; от едната и страна се издигаха Гранд и Пти Пале, от другата блестеше внушителният позлатен купол на Инвалидите. Между тях, обшит с бродерията на уличното осветление, се издигаше мостът, носещ името на руския император Александър. Трети.
Никълъс и Челесте, току-що пристигнали от летище Шарл де Гол, бавно се плъзгаха сред този океан от светлина. Имаха чувството, че до този момент са изтърпявали наказание за неизвестен, но тежък грях. Наказанието беше изтекло и те най-сетне се завръщаха в люлката на западната цивилизация.
Прекосиха Сена по посока на левия бряг и изведнъж се озоваха в едни бохемски свят, изпълнен с художествени галерии, скъпи модни бутици и заведения от най-различен калибър. Един свят, значително по-млад и жизнен от този, който се беше настанил на десния бряг на реката.
Отседнаха в хотел с черна мраморна фасада и врати от ковано желязо на пряка и половина от булевард „Сен Жермен“. Стаите бяха малки, но обзаведени с вкус, от прозорците се разкриваше прекрасна гледка към прочутите покриви на Париж и Айфеловата кула, облени от златисто сияние.
В стаята работеше видеокасетофон, на екрана играеха черно-белите образи на Хъмфри Богарт и Лорин Бакал в епизоди от прочутата екранизация на „Големият сън“ от Реймънд Чандлър. По стените скачаха сиви, фосфоресциращи отблясъци.