Кроукър мълчаливо я гледаше, ударите на сърцето й бяха толкова силни, че ги усещаше като свои.
— Убила… — промълви той. Безброй пъти беше използвал тази дума, беше сигурен, че знае точното й значение, но сега изведнъж му се стори, че я чува за пръв път. — Искаш да кажеш, че е извършила предумишлено убийство?
— Точно така.
— Имаш ли доказателства?
Детективът си остава винаги детектив — усмихна се през сълзи Маргарет.
— Извинявай, но така съм устроен…
— Някой ден сигурно ще бъда много доволна, ако опознаеш моята мащеха…
От особения начин, по който го каза, Кроукър разбра, че това наистина ще стане.
Стиснал я в прегръдката си, той вече не можеше да си представи живота без нея. Съзнаваше, че това е опасна илюзия, но не можеше да се отърве от нея.
— Притисни ме! — прошепна тя и косата й погали бузата му.
Той се подчини, ноздрите му потръпнаха от аромата на тялото й. Навън просъскаха автомобилни гуми. Веднъж, втори път… После улицата отново опустя, въздухът натежа от заплашителна тишина.
Шестнадесета глава
Токио | Вашингтон
Мишки прескачаха железопътните релси. Нанги лежеше в мрака и мислеше. Сейко и Гоей.
Предадени у дома, предадени в чужбина. Господ да им е на помощ с Никълъс!
Мишките продължаваха да тичат, той насочи вниманието си към звуците, долитащи иззад тънките стени на капсулата и правеше опит да ги разбере. Напомняха му за детството. Около къщата им беше пълно с мишки, те постоянно притичваха през релсите, които се извиваха току покрай прага. В тъмнината тези звуци продължаваха да бъдат неразбираеми. Първия път му заприличаха на пропукване на стар радиоапарат, втория — на далечни локомотивни свирки.
Проследяването на Сейко из Токио му отне дълги часове, едва след това. Стигна до заключението, че двамата с Гоей са твърде умни и опитни, за да рискуват директна среща.
Тогава смени тактиката и започна да следи Гоей. На свечеряване, веднага след работа, Гоей идваше тук — в кулата с капсулите „Накагин“, издигаща се сред неоновата джунгла на Гинза. Тя беше странна, съставена от подвижни капсули сграда. Самите капсули представляваха напълно обзаведени кабинети три на пет метра, които се пренасяха с камион и наподобяваха товарни контейнери. Кулата постоянно менеше външния си вид, тъй като наемателите ту пристигаха, ту си заминаваха…
Може би за стотен път прегледа материалите, които пристигнаха сутринта от името на някой си Мани Манхайм, все още беше зашеметен от предателството на Сейко. Мислите за Манхайм му напомниха за загубата на Харли Гоунт, сърцето му се сви от мъка. Гоунт беше отличен специалист, вземаше присърце всички задачи, които му възлагаха Никълъс и Нанги, работеше с ентусиазъм за реализацията на новаторските им идеи. Липсата му щеше да се чувства дълго време.
Много важни бяха разкритията, които Харли беше успял да изпрати в Токио. На първо място сред тях беше новината, че американското правителство (съответно и комисията на сенатора Бейн) беше подложило на анализ една от имитациите на „Чи“, закупена от черния пазар в Азия, и беше стигнало до заключението, че в нея са заложени разработки „Кошер“ на компанията „Хайротек“, засекретени със специален закон. Този екземпляр, прибавен към разшифрованите факсове от офиса на „Сато“ в Токио до дъщерната му компания в Сайгон, представляваше неоспоримо доказателство, че „Сато-Томкин“ е свързана с кражбата на технологията „Кошер“. А поради факта, че тази технология вече се използва във всички държавни институции на САЩ, включително и най-секретните, незаконното й използване несъмнено щеше да доведе до жестоки санкции.
Сега вече всичко идваше на мястото си. Технологията „Кошер“ е разработена и защитена с авторско право от компанията „Хайротек“ — същата, която Никълъс официално поиска да закупи.
Нищо чудно, че правителството на САЩ е блокирало сделката и иска главата на „Сато Интернешънъл“. Слабото място на Никълъс е смесената фирма „Сато-Томкин“ и точно там ще бъде нанесен ударът. Фактът, че никой от фирмата няма вина за създаденото положение, беше без значение. Цялата, работа е организирана от онзи мръсник Винсънт Тин, на когото Нанги никога не бе имал доверие.
Разбира се, Тин не би могъл да организира всичко сам. Някой от централния офис на компанията е бил в съюз с него, откраднал е технологията за производство на невронните платки, заложена в проекта „Чи“, след което Тин се е развихрил. Имал е на свое разположение достатъчно опит и връзки, да не говорим за капиталите и техническата база на „Сато Интернешънъл“. Така е станало възможно производството на фалшификатите и предлагането им на черния пазар в Азия.