Но тези, които му задаваха въпроси, се интересуваха само от едно: има ли „там някъде“ живот.
— Ами да! — отвърна Одисей. — Но да не ви дават боговете да се срещнете с такъв живот! Какви ли не изчадия се намират по небето. Например на около шестстотин години път оттука има една отвратителна жалка планета, закачена за някакво хилаво слънце, която ми се стори безобидна — по повърхността й сякаш се люлееше безбрежен океан, но щом я доближих, забелязах, че там се блъскат някакви огромни мехури. Внезапно един от тях подскочи и се опита да глътне моя кораб, но когато Атина и Хефес правят нещо, те знаят как да го построят. Корабът проби мехура. Той се пръсна на трептящи парцали. Тези парцали тутакси бяха глътнати от други мехури, които се вдигнаха вкупом и хукнаха да ме гонят, за щастие бяха безкрайно бавни. Та не ви съветвам, ако ви се случи път натам, да спирате на тая проклета топка. Аз я кръстих Хидра, защото боговете не ми казаха името й. А между другото, кога ще говоря със Зевс? Добре, ще почакам. Друг път ми се случи да мина край колосални фунии, разселени на колосално кълбо. Те изпускаха някакви невероятно красиви зигзаговидни стълбове пушек, които насмалко не ме погубиха. Това кътче се намира на около 780 години път оттук. Не ви съветвам да се отбивате и в тоя оазис. А впрочем веднъж срещнах една истинска красавица, с бели планини, но движение по нея не забелязах, със зелени морета и жълто-багрени равнини. Възможно е обитателите й да са твърде дребни. В повечето случаи планетите са скучни сиви и черни кълба, а слънцата — това е вече красота, да не говорим за кометите…
— А Мойра? Как изглеждаше Мойра?
Одисей съжалително поклати глава:
— За мое прискърбие Мойра я нямаше.
— Как тъй я нямаше? Сигурен ли сте? Как определихте местонахождението й?
— Атина ми беше изтъкала златна паяжина. Ако ахатовият паяк на нея се отклоняваше от центъра, значи отклонил се бях и аз. Това ставаше, когато изкривявах пътя, за да видя нещо по-отблизо. Щом вземах вярната посока, паякът изпълзяваше в средата. Когато достигнех Мойра, паякът щеше да запее благозвучна песен. И ето, паякът запя, а пред мен нямаше никаква Мойра. Имаше само облаци прах, през които прозираше едно самотно слънце. А паякът пееше благозвучен пеан и аз помислих, че след като боговете понякога са невидими, то не е изключено да се реят из тези облаци, и изхвърлих тръбата през предназначеното за това отверстие. Но никой не я пое и тя последва яйцето като изоставено кученце. След като се повъртях и се наслушах на паяшкото пеене, реших да се връщам. Обърнах кораба към Земята, паякът млъкна и зае мястото си в центъра. А тръбата ме следваше и затова си я прибрах. (Тръбата отпосле създаде голяма работа на учените.) Явно боговете бяха напуснали Мойра и я бяха разрушили.
— А как виждахте всичко това, за което разказвате, вашето „яйце“ е непрозрачно.
— Във вълшебния кристал на Атина. Трябва да разгледате добре яйцето. Кристалът е свързан чрез тънък лъч с повърхността. Лъчът вижда, кристалът уголемява.
— Не страдахте ли от скука по дългия път?
— Какво е това „скука?“
На въпроса дадоха друга модификация:
— Какво правехте в космическия кораб?
— Разглеждах звездите, а когато нямаше такива наблизо, спях. За един безсмъртен не е нищо да проспи петдесет-шестдесет години и да се събуди без главоболие.
— С какво се хранехте из пътя?
— С нектар и амброзия.
— Храна за три хиляди години? Къде беше струпана?
— В яйцето. Вижте там има два сребърни съда. Май че е останало малко амброзия в единия.
(Химиците се развълнуваха. Предвкусваха нови открития.)
— А как живеехте с такова нищожно количество храна?
— Когато боговете нахранят някой смъртен с нектар и амброзия, той става безсмъртен и не огладнява със столетия. На мен ми се случи да ям не повече от седем-осем пъти.
— И вие сега сте безсмъртен?
— За съжаление истинско безсмъртие няма. Всичко е относително. Щом даже боговете се бояха от края си, то значи, че безсмъртието е в същност една дължина на живота, необхватна за краткотрайните човешки умове. Ако някой живее седем хиляди години, то той ще се стори безсмъртен на онзи, който живее седемдесет години.
— Господин Одисей, ние отлагахме, но след като се уверихме в безмерната ви схватливост, време е да ви кажем, че вашите богове не съществуват.
— Подозирах го. Но се преструвах, за да не ги обидя, ако случайно са живи. Жалко за Атина. За Гръмовержеца не жаля, не понасям тирани, но Атина беше най-умното и красиво същество, обитавало Земята.
— Вие твърдите, че наистина боговете са съществували?