Елинор Уиш беше скрила най-важното нещо от мен. Дъщеря ми. В деня, в който най-после ми показа Мади, аз си мислех, че всичко на света е наред. Поне в моя свят. Видях спасението в тъмните очи на дъщеря си, моите собствени очи. Ала онзи ден не забелязах пукнатините. Ямите под повърхността. А те бяха дълбоки. Най-щастливият ден в живота ми щеше да доведе до едни от най-отвратителните дни. Дни, в които не можех да забравя тайната, която толкова години бяха крили от мен. Тъкмо си мислех, че съм получил всичко, което бих могъл да искам от живота, и установявах, че съм прекалено слаб, за да го запазя, да нося предателството скрито в замяна на щастието, с което се бях сдобил.
Други, по-добри мъже можеха да го направят. Аз не можех — напуснах дома на Елинор и Мади. Моят ласвегаски дом е едностаен апартамент в блок до пистата, на която милионери и милиардери, любители на хазарта, паркират частните си самолети и потеглят с фантастични лимузини към казината. Стъпил съм с единия крак в Лас Вегас, но другият си остава в Лос Анджелис, град, който знам, че никога няма да напусна, не и преди да умра.
След като ми пожела лека нощ, дъщеря ми даде телефона на майка си, която по изключение тая вечер си беше вкъщи. Отношенията ни бяха по-обтегнати отвсякога. Карахме се за дъщеря ни. Не исках да израсне с майка, която нощем работи по казината. Не исках да вечеря в заведения за бързи закуски. Не исках и да опознае живота в град, който е извадил всичките си грехове на показ.
Обаче не бях в състояние да променя положението. Знам, че поемам риска да изглеждам смешен, защото живея в град, в който престъплението и хаосът винаги са наблизо и отровата буквално виси във въздуха, обаче не ми допада идеята дъщеря ми да израсне там, където е в момента. Има известна разлика между надеждата и желанието. Лос Анджелис живее с надежда и в това има нещо чисто. Помага ти да виждаш, въпреки мръсния въздух. Вегас е друг. За мен той живее с желанието и този път води до гибелта. Не искам дъщеря ми да тръгне по него. Не го желая даже на майка й. Готов съм да чакам, но не чак толкова дълго. Когато прекарвам повече време с дъщеря си, я опознавам по-добре и я обичам повече, готовността ми се разнищва като въжен мост над дълбока пропаст.
Та дъщеря ми даде телефона на майка си, но нито един от двама ни нямаше какво толкова да каже. Аз само обещах, че ще се обадя на Мади при първа възможност, и затворих. Пробождаше ме остра болка, с която не бях свикнал. Не беше нито самота, нито пустота. Познавах тези болки и се бях научил да ги търпя. Това бе болката, която идваше със страха за бъдещето, очакващо някой скъп човек, някой, за когото без колебание ще дадеш собствения си живот.
Глава 6
В девет и половина на другата сутрин стигнах с първият ферибот на Каталина. Бях се обадил на Грасиела Маккейлъб по мобилния си телефон от борда и тя ме чакаше на кея. Денят беше слънчев и свеж. Усетих разликата в чистия въздух. Грасиела ми се усмихна, когато ме видя да се приближавам към портала.
— Добро утро. Благодаря, че дойде. — Вече бяхме на „ти“.
— Няма проблем. Благодаря, че ме посрещна.
Почти бях очаквал Бъди Локридж да е с нея. Не го бях видял на ферибота и си мислех, че може да е отишъл на острова предишната вечер.
— Бъди още ли го няма?
— Не. И той ли ще дойде?
— Исках да прегледаме нещата на яхтата с него. Той обеща да дойде с първия ферибот, но го няма.
— Е, линията се обслужва от два ферибота. Следващият ще пристигне след четирийсет и пет минути. Сигурно ще дойде с него. Какво искаш да направиш първо?
— Искам да отида на яхтата. Ще започна оттам.
Отидохме до пристанището и се качихме на гумена лодка с извънбордов мотор до закотвените в редици яхти, които се поклащаха в такт на вълните. Яхтата на Тери, „Преследваща вълна“, бе втората от края на втория ред. Когато се приближихме и се блъснахме в стълбичката, ме обзе злокобно чувство. Тери беше умрял на тази яхта. Моят приятел, съпругът на Грасиела. Един от триковете на занаята ми някога бе да откривам или да създавам емоционална връзка с разследването. Това разпалваше огъня и ми осигуряваше нужния хъс Да ходя където трябва и да върша каквото трябва. Знаех, че този път не се налага да го търся. Нямаше нужда да си създавам емоционална връзка. Тя вече съществуваше. Достатъчно здрава.