— Ясно.
— Виж, ако Киз вече има тази книга, ще я приема обратно. Мога да я продам.
— Не, не е необходимо. Ако вече я има, ще я задържа за себе си.
— Кога за последен път си чел книга, Хари?
— Преди два месеца прочетох книга за Арт Пепър — възмутих се. — Написал я е заедно с жена си преди да умре.
— Документална ли?
— Да, съвсем истинска.
— Говоря за художествена литература. Кога за последен път си чел роман?
Свих рамене. Не си спомнях.
— И аз така си помислих — рече Томас. — Ако Киз не иска книгата, донеси ми я и ще я дам на някой, който ще я прочете.
— Добре, Ед. Благодаря.
— Пази се, Хари.
— Непременно. И ти.
Вече крачех към изхода, когато свързах думите на Томас с фактите от разследването. Щракнах с пръсти и се престорих, че току-що съм си спомнил нещо. Обърнах се към него.
— Ей, знаеш ли, един моя приятел живее чак в Невада, обаче твърди, че ти бил клиент. Сигурно праща поръчки по пощата. Изпълняваш ли такива?
— Естествено. Как се казва?
— Том Уолинг. Живее чак в Клиър.
Томас кимна, но лицето му внезапно помръкна.
— Той приятел ли ти е?
Разбрах, че съм сгафил нещо.
— Е, по-скоро познат.
— Защото ми дължи пари.
— Наистина ли? Как така?
— Това е дълга история. Но му продадох няколко книги от една колекция, която ми бяха поверили, и той веднага плати. Плати със запис и всичко си беше наред. Затова, когато поиска още книги, му ги пратих преди да получа записа. Голяма грешка. Това беше преди три месеца и не получих и пукната пара от него. Ако пак видиш този твой познат, предай му, че си искам парите.
— Непременно, Ед. Жалко. Не знаех, че е измамник. Какви книги купуваше от теб?
— Интересуваше го По, затова му продадох няколко книги от колекцията Родуей. Стари, много хубави книги. После той поръча още от друга колекция. И не ги плати.
Сърдечният ми ритъм преминаваше на по-висока предавка. Това, което ми казваше Томас, потвърждаваше, че Бакъс крои нещо. Искаше ми се да прекратя тоя маскарад и да обясня на Ед какво става, да го предупредя, че е в опасност. Обаче се овладях. Трябваше първо да поговоря с Рейчъл и да съставим план.
— Струва ми се, че съм виждал тия книги у тях — отвърнах аз. — Поезия ли бяха?
— Повечето. Не си падаше много по проза.
— В тия книги беше ли написано името на първия колекционер? На тоя Родман?
— Не, Родуей. Да, всички носеха неговия екслибрис. Това повишава цената, обаче твоят приятел искаше да ги притежава.
Кимнах. Всичко това доказваше теорията ми. Всъщност тя вече ставаше нещо повече от теория.
— Какво става, Хари?
Погледнах го.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам. Задаваш много…
От дъното на книжарницата прозвуча висок звън и го предена.
— Няма значение, Хари. Носят ми още книги. Трябва да приема доставката.
— Аха.
— До скоро.
Той излезе иззад щанда и тръгна към задния изход. Погледнах си часовника. Обяд. Директорът щеше да застане пред камерите, за да говори за експлозията в пустинята и да съобщи, че е била дело на убиеца, известен като Поета. Дали Бакъс не беше избрал този момент, за да нападне Томас? Гърлото и гърдите ми се бяха свили, като че ли в помещението не бе останал въздух. Още щом Томас влезе в склада, се върнах при щанда и се надвесих да погледна монитора. Знаех, че ако провери монитора в задното помещение, ще види, че не съм излязъл, обаче разчитах, че ще отиде направо при вратата.
В ъгъла на екрана, който показваше склада, видях, че Томас поглежда през шпионката на задната врата. Очевидно необезпокоен от видяното, дръпна резето и отвори. Напрегнато се взирах в монитора, въпреки че образът беше малък и го виждах наопаки.
Ед се отдръпна и в склада влезе мъж с тъмна риза и шорти. Носеше два кашона един върху друг и Томас го насочи към близкия тезгях. Доставчикът остави кашоните, после извади електронен клипборд от горния и се върна при Томас за подпис.
Всичко изглеждаше наред, обикновена доставка. Бързо се изправих и тръгнах към вратата. Когато я отворих, чух изпиукване на електронен сигнал, но това не ме разтревожи. Затичах се към мерцедеса под дъжда, като скрих подписаната книга под шлифера си.
— Каква беше тази работа? Защо се навеждаше над щанда? — попита Рейчъл, когато седнах зад волана.
— Той има мониторна система. Дойдоха да му доставят стока и преди да си тръгна, исках да се уверя, че всичко е наред. Във Вашингтон минава три часът.
— Знам. Научи ли нещо от него, или само си купил книга?
— Научих много неща. Том Уолинг му е клиент. Или поне е бил, докато не го измамил с поръчка на книги от Едгар Алан По. Поръчвал ги по пощата, както предположихме. Никога не го е виждал, просто пращал книгите в Невада.