— Да не е пак колекцията на Родуей? Миналия път, когато се чухме, Ед ми спомена за нея.
— Не, тя е разпродадена почти изцяло. Клиентът се казва Чарлз Търънтайн и има над шест хиляди книги.
— Леле, наистина са много!
— Той е известен колекционер, но предполагам, че му трябват пари, защото е казал на Ед, че иска да продаде всичко.
— Странно. Цял живот ги колекционира и после ги продава наведнъж.
— Случва се.
— Е, Пат, ще те оставя да си вършиш работата. И ще хвана Ед следващия път. Предай му много поздрави.
— Би ли повторил името си?
— Том Гилбърт. Засега чао.
Затворих.
— В началото на разговора беше Бил Гилбърт.
— Ха така!
Предадох разговора на Рейчъл. После се обадих на местните телефонни услуги, обаче нямаше абонат Чарлз Търънтайн. Попитах Рейчъл дали има връзка в лосанджелиското оперативно бюро, за да вземем адреса и може би номера на Търънтайн.
— Ти не можеш ли да се обадиш на някого в полицейското управление?
— В момента съм изхарчил всички услуги, които ми дължаха. Освен това съм външен човек. За разлика от теб.
— Не съм сигурна.
Тя извади мобифона си и започна да върти номера, докато аз се съсредоточих върху задните светлини на форда на Томас, който се движеше само на петдесетина метра пред мен по шосе 22. Знаех, че Ед може да мине по няколко пътя. Можеше да завие на север по шосе 5 и да прекоси центъра на Лос Анджелис или да продължи по шосе 405. И двата пътя водеха в Долината.
След пет минути Рейчъл получи информацията, която беше поискала.
— Той живее на Валерио Стрийт в Канога Парк. Знаеш ли къде е това?
— Знам къде е Канога Парк. Валерио прекосява цялата Долина в посока изток — запад. Научи ли телефонния номер?
Без да отговори, тя въведе номера в мобифона си, вдигна го до ухото си и зачака. След трийсет секунди затвори.
— Не отговаря. Включи се телефонен секретар.
Замислихме се за това и известно време пътувахме в мълчание.
Томас подмина изхода за шосе 5 и продължи към шосе 405. Там щеше да завие на север и да влезе през прохода Сепулведа в Долината. Канога Парк се намираше от западната страна. При това време ставаше въпрос най-малко за един час път. Ако имахме късмет.
— Не го изпускай, Бош — тихо каза Рейчъл.
Знаех какво иска да каже. Че има предчувствие. Че сме на вярна следа. Че според нея Ед Томас може би ни води при Поета. Кимнах, защото и аз смятах така, почти го усещах като вибриране в гърдите си. Знаех, без наистина да го знам, че наближаваме.
— Не се бой — отвърнах. — Няма.
Глава 41
Дъждът действаше на Рейчъл потискащо. По-точно неумолимостта му. Той не преставаше, не спираше нито за миг. Просто се лееше и плющеше по предното стъкло в непрекъснат порой, който надвиваше чистачките. Всичко изглеждаше размито. Отстрани на шосето бяха спрели коли. Мълния разцепи небето на запад, някъде над океана. Подминаваха катастрофа след катастрофа и всичко това я правеше още по-нервна. Ако катастрофираха и изпуснеха Томас, щяха да носят огромна вина за случилото се с него.
Боеше се, че ако откъсне поглед от червените задни светлини на форда, ще го изгубят в морето от червена неяснота. Бош сякаш прочете мислите й и каза:
— Спокойно. Няма да го изпусна. Пък и вече знаем къде отива.
— Не, не знаем. Знаем само къде живее Търънтайн. Това не означава, че книгите са там. Шест хиляди книги! Кой държи шест хиляди книги в дома си? Сигурно ги е дал някъде на склад.
Бош здраво стисна волана и увеличи скоростта с няколко километра, за да се приближи към Томас.
— Не се сети за това, нали?
— Да, не се сетих.
— Така че не го изпускай.
— Казах ти — няма.
— Знам. Просто се чувствам по-добре, като те предупреждавам.
Тя посочи навън.
— Често ли е така?
— Почти никога — отвърна Бош. — По новините съобщиха, че такава буря имало преди сто години. Сякаш нещо се е объркало или повредило. Каньоните в Малибу сигурно са наводнени. Свлачища в Палисейдс. И предполагам, че реката е преляла. Миналата година имаше пожари. Тая година може да е дъждът. Винаги има ту едно, ту друго. Все едно постоянно трябва да се подлагаш на някакво изпитание.
Той включи радиото, за да чуе метеорологичната прогноза. Рейчъл обаче моментално се пресегна, изключи го и посочи напред.
— Съсредоточи се върху форда! Не ме интересува времето.
— Добре.
— Приближи се. Даже да се лепнеш плътно зад него. В това време няма да те забележи.
— Ако се приближа плътно зад него, може да го блъсна. Тогава какво ще му кажем?