— Просто не…
— Да не го изпускам. Да, знам.
През следващия половин час пътуваха в мълчание. Шосето се издигна и прекоси планините. На върха Рейчъл видя голяма каменна постройка. Приличаше на някакъв постмодернистки замък в сиво и Бош й каза, че това е музеят Гети.
Докато се спускаха в Долината, Рейчъл забеляза, че мигачът на Томас е включен. Бош се престрои на три коли от него.
— Ще завие по сто и първо. Почти стигнахме.
— Канога Парк ли имаш предвид?
— Да. Той ще завие на запад и после пак на север по градските улици.
Бош отново се умълча и се съсредоточи върху шофирането. След още петнайсет минути Томас даде мигач и зави на север по Десото Авеню. Бош и Уолинг го последваха по изходната рампа, но този път без прикритието на другите автомобили.
На Десото фордът веднага отби до тротоара в район, забранен за паркиране, и Бош трябваше да го подмине, иначе щеше да се издаде.
— Мисля, че разглежда картата или някакви указания — предположи Рейчъл. — Лампичката му е включена и е навел глава.
— Добре.
Бош влезе в първата срещната бензиностанция, обиколи колонките и се върна на улицата. Спря за миг преди да излезе и се вторачи във форда. Зачака. След половин минута Томас отново потегли. Бош вдигна мобифона до лявото си ухо, за да скрие лицето си в случай, че Томас го погледне, пусна една кола пред себе си и го последва.
— Трябва да е наблизо — отбеляза Рейчъл.
— Да.
Ала Томас продължи още няколко преки, преди да завие надясно. Бош намали скоростта, преди да направи същото.
— Валерио — каза Рейчъл: бе видяла табела. — Тук е. Бош зави и тя видя стоповете на Томас. Беше спрял насред платното на три преки пред тях. Улицата бе задънена.
Бош побърза да спре зад един паркиран автомобил.
— Лампичката вътре свети — каза Рейчъл. — Струва ми се, че пак разглежда картата.
— Реката — каза Бош.
— Моля?
— Казах ти. Валерио прекосява цялата Долина. Както и реката. Сигурно търси път, за да я заобиколи. Реката пресича всички тия улици. Той сигурно трябва да стигне до Валерио от другата страна.
— Не виждам никаква река. Само ограда и бетон.
— Това не е обикновена река. Всъщност, формално погледнато, изобщо не е река. Сигурно е или Алисо, или отточният канал от Браунс Каньон. Които се вливат в реката.
Зачакаха. Томас не продължаваше.
— Преди реката е преливала в такива бури. Затова се опитват да я овладеят. На някой му е хрумнала идеята да я затвори в камък и бетон. Направили го и оттогава домовете на всички са в безопасност.
— На това му се вика прогрес.
Бош кимна и отново стисна волана с две ръце.
— Потегля.
Томас зави наляво и когато колата му се скри от погледа Бош го последва. Фордът продължи на север към Сатикой, зави надясно и мина по един мост над канала. Докато го следваха, Рейчъл погледна надолу към буйните води.
Фордът продължи на юг по Мейсън и се върна обратно към Валерио. Сега обаче беше от отсрещната страна на бетонния канал.
— От тая страна улицата пак ще е задънена — рече Бош и подмина Валерио. Рейчъл се втренчи през дъжда и видя, че Томас спира на отбивната пред голяма двуетажна къща, една от петте на задънената улица.
— Спря на отбивката — съобщи тя. — Там е. Господи, това е къщата!
— Каква къща?
— Онази от снимката в караваната. Бакъс е бил толкова сигурен в себе си, че ни е оставил снимка!
Бош спря до тротоара. От къщите на Валерио не можеха ги видят. Рейчъл се обърна и огледа прозорците. Всички сгради наоколо бяха тъмни.
— Сигурно е спрял токът.
— Под седалката ти има фенерче. Вземи го. Тя се наведе и го вдигна.
— Ами ти?
— Не се бой за мен. Да вървим.
Рейчъл понечи да отвори вратата, но после го погледна. Искаше да каже нещо, ала се колебаеше.
— Какво има? — попита той. — Да се пазя ли? Не се тревоги, ще се пазя.
— Всъщност, да, пази се. Но исках да ти кажа, че нося втори пистолет в чантата си. Искаш ли…
— Благодаря ти, Рейчъл, обаче тоя път си взех моя.
Тя кимна.
— Трябваше да се сетя. Как мислиш, да повикаме ли подкрепление?
— Повикай, ако искаш. Но няма да ги чакам.
Слязох от мерцедеса и студеният дъжд заплющя по лицето ми. Вдигнах яката на сакото си и се запътих към Валерио. Рейчъл ме настигна и закрачи до мен, без да каже дума. Когато стигнахме до ъгъла, се скрихме зад оградата на най-близката къща и предпазливо погледнахме към задънената улица и тъмната сграда, пред която беше паркирал Ед Томас. От самия него нямаше и следа. Всички предни прозорци на къщата бяха тъмни. Въпреки сивотата обаче виждах, че Рейчъл има право. Това бе къщата от снимката, която ни беше оставил Бакъс.