Чувах реката, но не я виждах. Тя оставаше скрита зад къщите. Яростната й мощ обаче бе почти осезаема, макар и отдалече. При такива бури водите от целия град се оттичаха по гладките бетонни повърхности, минаваха през Долината и около планините до центъра и оттам — на запад към океана.
През по-голямата част от годината това беше само ручей. Ала дъждовната буря събуждаше змията и й даваше сили. Тя се превръщаше във водосточен канал, милиони и милиони литри, блъскащи се в дебелите каменни стени, тонове вода, кипящи и напъващи да прелеят, движещи се с ужасна сила и ускорение. Спомнях си, че като малък бях видял едно момче да пада във водата. Не го познавах. Бях чувал за него. Четири десетилетия по-късно не бях забравил името му. Бил Кинси си играеше край реката. Подхлъзна се и след миг изчезна. Намериха тялото му в един виадукт на двайсет километра оттам.
Майка ми отрано бе започнала да ме учи, че когато вали…
— Пази се от теснините.
— Моля? — прошепна Рейчъл.
— Мислех за реката. Затворена между тия стени. Като малки й викахме Теснините. Когато вали така, водата се движи бързо. Убийствено бързо. Когато вали, трябва да стоиш надалеч от Теснините.
— Но сега отиваме при къщата.
— Въпреки това, Рейчъл. Внимавай. Стой далеч от Теснините.
Тя ме погледна. Явно разбираше какво имам предвид.
— Добре, Бош.
— Какво ще кажеш ти да поемеш предната страна, а аз задната?
— Добре.
— Бъди готова за всичко.
— И ти.
Намирахме се на три къщи от целта. Тръгнахме бързо покрай стената на първия имот и после прекосихме отбивката на втория. Накрая стигнахме до сградата, пред която беше паркиран фордът на Томас. Рейчъл за последен път ми кимна. Разделихме се и едновременно извадихме пистолетите си. Тя тръгна да влезе отпред, а аз поех надолу по отбивката, за да заобиколя отзад. Здрачът, плисъкът на дъжда и ревът на канала ми осигуряваха прикритие. От двете страни на отбивката растяха ниски бугенвилии — от доста време не бяха подкастряни. Прозорците на къщата обаче бяха тъмни. Някой можеше да стои зад стъклата и незабелязано да ме наблюдава.
Задният двор беше наводнен. Насред голямата локва имаше ръждясала люлка. Зад нея се издигаше висока два метра ограда, която отделяше двора от канала. Видях, че водата тече близо до горния край на бетонното корито и се носи в бясно течение. До вечерта щеше да прелее. По-нагоре по течението, където каналите бяха по-плитки, сигурно вече преливаше.
Отново насочих вниманието си към къщата. Отзад имаше голяма веранда. На покрива нямаше водостоци и дъждът се стичаше като завеса, толкова проливен, че скриваше всичко. Бакъс можеше да седи на люлеещ се стол на верандата и нямаше да го видя. Бугенвилиите минаваха покрай перилата на верандата. Бързо се наведох и хукнах към стъпалата. Взех ги по три наведнъж и се скрих от дъжда. Трябваше ми известно време, за да се приспособя, и тогава я видях. Бяла ратанова кушетка в дясната половина на верандата. Под одеялото се очертаваше човешко тяло — в седнало положение, обаче опряно на лявата странична облегалка. Приклекнах, приближих се и посегнах към края на одеялото, който висеше на пода. Бавно го отметнах.
Беше старец. Мъртъв най-малко от един ден. Тъкмо започваше да мирише. Очите му бяха отворени и изцъклени, кожата му имаше цвят на бяла боя в спалня на пушач. Шията му бе стегната с пластмасова лента. Чарлз Търънтайн, предположих. Освен това реших, че това е старецът на снимката, която беше направил Бакъс. Бе го убил и го беше зарязал на верандата като купчина стари вестници. Старецът нямаше нищо общо с Поета. Просто го бяха използвали за постигане на определена цел.
Вдигнах глока си и тръгнах към задния вход на къщата. Искаше ми се да предупредя Рейчъл, обаче не можех да го направя, без да издам своята, а сигурно и нейната позиция. Просто трябваше да продължа напред, все по-навътре в мрака на това място, докато не се натъкна на нея или на Бакъс.
Вратата бе заключена. Реших да заобиколя и да настигна Рейчъл отпред. Когато се обърнах обаче, погледът ми попадна върху трупа и ми хрумна нещо. Приближих се до кушетката и плъзнах длани по панталона на стареца. И бях възнаграден. Чух подрънкване на ключове.
Рейчъл се чувстваше като обкръжена. Купища книги покриваха всички стени в коридора. Тя спря с пистолет в едната ръка и фенерче в другата и погледна надясно към дневната. Още книги. По всички стени имаше лавици и всички лавици бяха натъпкани до краен предел. Книги отрупваха масите и всички хоризонтални повърхности. Някак си това придаваше на къщата призрачен вид. В този дом не цареше живот, а мрак, в който книжните червеи разяждаха думите на всички автори.