Продължи да оглежда, но не забеляза голата глава на Бакъс. Отново погледна към Бош, който се отдалечаваше от нея. Той вдигна ръка и посочи. Рейчъл проследи показалеца му и видя паркирания на моста мерцедес. Чистачките се движеха — ключовете все още бяха там.
Тя се затича.
Водата беше студена, по-студена, отколкото бях предполагал. И вече бях изтощен от борбата с Бакъс. Едва се задържах на повърхността. Вълните бяха като живи и сякаш ме стискаха и теглеха надолу.
Глокът ми беше изчезнал. От Бакъс нямаше и следа. Разперих ръце и се опитах да маневрирам така, че просто да яхна бързеите, докато не си възвърна силите или Рейчъл не повика помощ.
Спомних си момчето, което преди много години бе паднало във водата. Пожарникари, ченгета, даже минувачи се опитваха да го спасят, спускаха маркучи, стълби и въжета. Ала детето се удави. Накрая всички потъват в Теснините.
Опитах се да не мисля за това. Опитах се да не се паникьосвам. Обърнах длани надолу и това като че ли ми помогна по-стабилно да се задържа на повърхността. Започнах да се успокоявам и да си мисля, че ще успея. За известно време. Всичко зависеше от това кога ще ми се притекат на помощ. Вдигнах поглед към небето. Нямаше хеликоптери. Нямаше пожарникари. Нямаше никаква помощ. Само сива пустота и проливен дъжд.
Полицейската телефонистка каза на Рейчъл да не затваря, ала тя не можеше да шофира бързо и сигурно с притиснат към ухото мобилен телефон. Затова го пусна на дясната седалка, без да прекъсва. На следващия знак стоп спря толкова рязко, че телефонът изхвърча на пода извън обсега й. Не я интересуваше. Продължи по улицата, като на всяко кръстовище гледаше наляво за следващия мост над канала. Накрая го видя, зави към него и спря мерцедеса насред платното. Изскочи навън и се втурна към парапета.
Не се виждаше нито Бош, нито Бакъс. Помисли си, че може да ги е изпреварила. Тичешком прекоси платното, с което си навлече гневен вой на автомобилен клаксон, но без да му обръща внимание, се надвеси над отсрещния парапет.
Дълго се взира в бурната вода и накрая видя Бош. Главата му бе на повърхността, лицето му — вдигнато към небето. Обзе я паника. Дали беше жив? Или се бе удавил и просто го носеше течението? Ала само миг след като страхът я сграбчи в ноктите си, Бош отметна глава, както често правят плувците, защото в очите им влизат кичури коса и вода. Беше жив и на стотина метра от моста. Рейчъл виждаше, че се мъчи да промени позата си. Знаеше какво прави — щеше да се опита да се хване за една от подпорите на моста. Ако успееше да се задържи, можеха да го спасят.
Рейчъл се затича към колата, отвори багажника и потърси нещо, с което да му помогне. Освен сака й нямаше почти нищо друго. Тя го измъкна, хвърли го на земята и вдигна подвижното дъно. Някой зад мерцедеса наду клаксон. Рейчъл изобщо не се обърна, за да погледне.
Толкова силно се блъснах в средния стълб на моста, че едва не останах без дъх и ми се стори, че съм си счупил поне четири-пет ребра. Обаче се хванах и се задържах. Знаех, че това е моят шанс. Вкопчих се в стълба с всички сили, които ми бяха останали.
Водата имаше лапи. Усещах, че ме теглят. Хиляди лапи ме дърпаха, сграбчваха ме, мъчеха се да ме завлекат в тъмното течение. Водата се надигна към лицето ми. Обгърнал стълба с ръце, се опитах да се изкатеря по хлъзгавия бетон, но след всеки няколко сантиметра лапите пак ме сграбчваха и ме дърпаха надолу. Скоро установих, че е най-добре просто да се държа. И да чакам.
Докато се притисках към бетона, се замислих за дъщеря си. Представих си, че ми казва да се държа, да успея заради нея. Каза ми, че където и да съм и каквото и да правя, тя се нуждае от мен. Знаех, че това е илюзия, обаче намерих утеха в нея. Намерих сили да се държа.
Под дъното имаше инструменти и резервна гума, нищо, което дай свърши работа. През отворите на колелото обаче видя черно-червени въжета. Въжета за теглене.
Провря пръсти през отворите и задърпа колелото. Беше голямо, тежко и неудобно за хващане, но Рейчъл не се отказа. Извади го и просто го пусна на пътя. Грабна въжетата и отново прекоси пътя, като принуди един шофьор да удари спирачки. Колата му поднесе.
Когато стигна до парапета, погледна надолу. Отначало не забеляза Бош. После го видя, вкопчен в бетонния стълб — водата го шибаше и се опитваше да го отнесе. Дланите и пръстите му бяха издрани и окървавени. Той погледна нагоре към нея и й се стори, че на лицето му за миг плъзва усмивка, все едно й казваше, че всичко ще е наред.
Без да има представа как точно ще го спаси, Рейчъл спусна единия край на въжетата през ръба. Бяха прекалено къси.