— Мамка му!
Разбираше, че ще трябва да прескочи парапета. Покрай моста минаваше отходна тръба. Ако успееше да стъпи върху нея, щеше да спусне въжетата с още метър и половина надолу. Това навярно щеше да е достатъчно.
— Какво става, госпожо?
Рейчъл се обърна. Зад нея стоеше мъж с чадър.
— В реката има човек! Обадете се в полицията. Имате ли мобифон? Обадете се в полицията!
Мъжът понечи да извади мобилен телефон от джоба на сакото си. Рейчъл се обърна към парапета и го прескочи.
Това щеше да е по-лесната част. Спускането върху тръбата беше рискована маневра. Тя преметна въжетата на шията си и бавно стъпи с единия си крак върху тръбата, после и с другия. После я възседна като кон.
Сега вече въжето щеше да стигне до Бош. Тя започна да го спуска надолу и той вдигна ръка, ала тъкмо когато щеше да го хване, във водата се появи цветно петно и Бош бе пометен от нещо, което го отнесе от бетонния стълб. Рейчъл мигновено разбра, че това е Бакъс, жив или мъртъв.
Бош не изпусна въжето, но тежестта му, в комбинация с теглото на Поета и силата на течението, я победиха. Нейният край се изплъзна от пръстите й, падна във водата и потъна.
— Идват! Идват!
Рейчъл погледна нагоре към мъжа с чадъра, който викаше от парапета.
— Късно е — промълви тя. — С него е свършено.
Бях изтощен, обаче Бакъс беше още по-слаб. Бе успял да ме откопчи от моста, защото не го бях видял и ме беше блъснал с цялата си тежест. Но сега се бе вкопчил в мен като удавник и просто полагаше всички усилия да се задържи.
Премятахме се във водата, теглени към дъното. Отворих очи, ала водата беше прекалено мътна. Силно го ударих в бетонното дъно и се плъзнах зад него. Няколко пъти увих въжето, което продължавах да стискам, около шията му и той ме пусна и вдигна ръце към гърлото си. Дробовете ми се пръскаха. Имах нужда от въздух. Отблъснах се от него, за да изплувам на повърхността. Когато се откъснахме един от друг, Бакъс за последен път посегна към глезените ми, обаче аз го изритах и му се изплъзнах.
В последните си мигове Бакъс видя баща си. Отдавна мъртъв и изгорен, той изглеждаше жив. Със същите строги очи, както го помнеше. Държеше едната си ръка зад гърба си, сякаш криеше нещо. С другата викаше сина си да се приближи. Да се завърне у дома.
Бакъс се усмихна, после се разсмя. Водата нахлу в устата и белите му дробове. Не се паникьоса. Посрещна я с радост. Знаеше, че ще се прероди. Щеше да се завърне. Знаеше, че злото никога не може да бъде унищожено. То просто преминаваше от едно Място на друго и чакаше.
Изплувах на повърхността и си поех въздух. Завъртях се във водата, за да видя къде е Бакъс, но го нямаше. Бях се спасил от него, ала не и от течението. Бях изтощен. Ръцете ми тежаха във водата и едва ги държах на повърхността. Пак си помислих за момчето, за това колко уплашено трябва да е било, съвсем само в лапите на стихията.
Пред себе си видях ръкава на главния речен канал. Оставаха петдесетина метра и знаех, че там реката е по-широка, по-плитка и по-буйна. Бетонните стени на главния канал обаче бяха полегати и ако успеех да намаля скоростта си и да намеря опора, щях да имам възможност да се измъкна.
Реших да се приближа колкото може повече до стената, без да се блъскам в нея. И тогава видях по-близко спасение. Дървото, което бях забелязал в канала от прозореца на Търънтайн, бе на стотина метра пред мен. Сигурно беше заседнало при моста или в плитчините и сега почти го настигах.
Призовах на помощ последните си сили и заплувах по течението. Знаех, че мога да използвам дънера като лодка. Ако се наложеше, можех да плавам с него чак до Тихия океан.
Рейчъл се отдалечи от реката. Улиците я отведоха в друга посока и скоро тя я изгуби от поглед. Не можеше да се върне обратно. На арматурното табло имаше джипиес дисплей, но тя не знаеше как работи, пък и се съмняваше, че в тази буря ще успее да получи сателитна картина. Отби до тротоара и сърдито удари волана с длан. Имаше чувството, че е изоставила Хари, че ако той се удави, ще е по нейна вина.
И тогава чу хеликоптера. Той летеше ниско и бързо. Рейчъл се наведе напред, за да погледне нагоре през предното стъкло. Не видя нищо. Слезе от колата под дъжда и се огледа. Чуваше рева на двигателите, ала още не можеше да види машината.
Сигурно бяха спасителите. В това време кой друг можеше да лети? Ориентира се по звука и пак скочи в мерцедеса. Зави надясно по първата пряка и се насочи към вертолетния вой. Шофираше със спуснат прозорец, без да я е грижа, че водата се стича в купето. Цялото й внимание бе насочено към грохота на хеликоптера в далечината.