Скоро го видя. Кръжеше надясно пред нея. Продължи натам и когато стигна до Рисида Булевард, пак зави надясно. Тогава установи, че всъщност хеликоптерите са два: единият ниско, а другият — над нея. И двата бяха червени, с бели надписи отстрани. Пожарникарите.
Пред нея имаше мост и Рейчъл видя, че колите на улицата са спрели и хората изскачат под дъжда и тичат към парапета. Гледаха към реката.
Тя отби, спря насред платното и направи същото. Стигна до перилата навреме, за да види спасяването му. Вдигаха опасания с жълти ремъци Бош от един дънер, заседнал в плитчините, където реката ставаше петдесетина метра широка.
Докато го изтегляха на хеликоптера, Бош се вторачи в бушуващите вълни под себе си. Скоро дървото се освободи и течението го запремята нататък. Дънерът набра скорост и изчезна под моста. Клоните му се трошаха като съчки в подпорите.
Рейчъл откъсна поглед от Бош едва когато го качиха в кабината и вертолетът започна да се отдалечава. И тогава хората на моста се развикаха и пак замахаха към реката. Тя погледна и видя…
Друг мъж във водата. Ала за него вече нямаше избавление. Той се носеше по очи с разперени ръце и отпуснато тяло. Около шията и трупа му бяха увити червено-черни въжета. Бръснатият му череп приличаше на изгубена детска топка, подскачаща по течението.
Вторият хеликоптер следеше тялото отвисоко и чакаше да се заклещи някъде като дънера, за да го извадят. Нямаше защо да бързат.
Когато течението се ускори, за да навлезе между подпорите на моста, плавното движение на тялото се наруши и вълните го преобърнаха. Точно преди то да се скрие под моста, Рейчъл зърна лицето му. Очите на Бакъс бяха отворени и й се стори, че се взират в нея.
Преди много години, когато служех във Виетнам, бях ранен в един тунел. Извадиха ме мои другари и с хеликоптер ме закараха в базовия лагер. Спомням си, че когато вертолетът се издигна и ме понесе надалеч от опасностите, изпитах въодушевление, напълно притъпяващо болките от раната ми и изтощението.
И тогава над реката пак се почувствах така. Всичко се повтаря, както казват. Бях успял. Бях останал жив. Бях в безопасност. Усмихвах се, докато един пожарникар с каска ме завиваше с одеяло.
— Водим ви в болницата, за да ви прегледат — надвика воя на перките и дъжда той. — Ще пристигнем след десет минути.
После вдигна палци и аз отговорих със същия жест. Пръстите ми бяха синкавобели и треперех, само че не от студ.
— Съжалявам за приятеля ви — прибави пожарникарят.
Гледаше през стъклото в долната част на вратата, която току-що беше затворил. Надигнах се и видях Бакъс във водата. Течението плавно го носеше по очи към моста.
— Е, аз не съжалявам — отвърнах, ала не достатъчно високо, за да ме чуе.
Отпуснах се на седалката. Затворих очи и кимнах на измисления образ на моя безмълвен партньор Тери Маккейлъб, който се усмихваше и стоеше на кърмата на яхтата си.
Глава 43
След два дни небето се проясни и градът започна да изсъхва и да се очиства от наносите. Имаше свлачища в Малибу и Топанга. По крайбрежната магистрала бяха отворени само две платна и така щеше да остане поне няколко дни. По-ниските улици в Холивуд бяха наводнени. Една къща на Феърхолм Драйв беше отнесена на пътя и собственичката, застаряваща кинозвезда, бе останала без дом. На бурята приписваха смъртта на двама души — мъж, който необяснимо защо решил да поиграе голф в дъжда и бил улучен от мълния, и серийния убиец Робърт Бакъс. Поета беше мъртъв, съобщаваха вестниците и телевизионните станции. Трупът му бе изваден от реката при бента Сепулведа. Причина за смъртта: удавяне.
След като морето също се успокои, хванах сутрешния ферибот до Каталина, за да се срещна с Грасиела Маккейлъб. Взех под наем количка за голф и отидох в дома й. Запознах се с Реймънд, осиновеното й момче, и дъщеря й Сиело, за която ми беше разказвал Тери. При вида й ми домъчня за собствената ми дъщеря и си спомних за новата уязвимост, която скоро щеше да се появи в живота ми.
Къщата беше пълна с кашони и Грасиела ми обясни, че бурята отложила завръщането им на континента. На другия ден вещите им щели да бъдат качени на шлеп и откарани в пристанището, където ги очаквал камион. Всичко това било сложно и скъпо, но тя не съжалявала. Искала да напусне острова и спомените, които й навявал той.
Седнахме на верандата, за да поговорим, без да ни слушат децата. Оттам се разкриваше прекрасен изглед към пристанището Авалон. Не ми се вярваше, че Грасиела иска да замине. Видях „Преследваща вълна“ на кея и забелязах, че на кърмата има някой и люковете са отворени.
— Бъди ли е на яхтата?
— Да, приготвя я за плаване. От ФБР я върнаха вчера, без да предупредят. Щях да им кажа да я закарат на Кабрильо, Сега трябва да я закара Бъди.