— Какво ще прави с нея?
— Ще продължи да работи. Ще вози клиенти и ще ми плаща наем за яхтата.
Кимнах. Звучеше разумно.
— Продажбата на яхтата няма да донесе чак толкова много пари. Пък и не знам, Тери я поддържаше грижливо и не ми се струва редно да я продам на непознат.
— Разбирам.
— Знаеш ли, сигурно можеш да се върнеш с Бъди, вместо да чакаш ферибота. Ако Бъди не ти е писнал.
— Не, даже ми харесва.
Дълго седяхме в мълчание. Нямаше нужда дай обяснявам за случая. Бяхме се чули по телефона, защото исках дай разкажа за събитията, преди да стигнат до медиите, пък и вестниците и телевизията бяха предали подробностите. Нямаше за какво повече да разговаряме, обаче смятах, че трябва да я посетя лично. Всичко бе започнало от нея. И ми се струваше, че трябва да свърши пак така.
— Признателна съм ти за това, което направи — рече Грасиела. — Добре ли си?
— Да, само няколко драскотини и синини от реката. Просто си поплувах.
Усмихнах се. Единствените ми видими травми бяха драскотините по дланите и една над лявата ми вежда.
— Просто дойдох да ти пожелая успех във всичко.
Плъзгащата се врата се отвори и влезе момиченцето. Носеше книга.
— Ще ми почетеш ли, мамо?
— Виждаш, че имаме гост. Може ли след малко?
— Не, искам да ми я прочетеш сега.
Изглежда, въпросът беше на живот и смърт — детето още малко и щеше да се разплаче.
— Не се притеснявай — успокоих Грасиела. — И моята дъщеря прави така. Почетни.
— Това е любимата й книга. Тери й я четеше почти всяка вечер.
Тя сложи момиченцето в скута си и взе книгата. Видях, че е същата, която Елинор бе купила на дъщеря ни — с маймунката, която получава златен медал. Ръбовете на книжката на Сиело бяха оръфани от четене. Корицата беше скъсана на две места и залепена.
Грасиела отвори книгата и започна да чете:
— „Един слънчев летен ден под голямото шапито в Ринглингвил се проведоха олимпийски игри за животните от цирка. Всички животни си взеха почивен ден от всички циркове и се състезаваха в множество различни дисциплини“.
Забелязах, че Грасиела е променила гласа си и чете с развълнувано очакване.
— „Всички животни се подредиха при таблото пред кабинета на господин Фарнсуърт, за да прочетат списъка на състезанията. Имаше надбягвания, щафета и много други. Едрите животни бяха най-близо до таблото и другите не го виждаха. Една маймунка се провря между краката на слона и се покатери по дебелокожия му хобот. Когато я видя, Били Бинг се усмихна. Имаше състезание, наречено «стометров спринт», а маймунката много я биваше в спринтирането“.
Не чух завършека на историята. Изправих се, отидох при парапета и погледнах към пристанището. Но и там не видях нищо. Мислите ми бяха прекалено заети за външния свят. Изведнъж разбрах, че Уилям Бинг, името, което Тери Маккейлъб беше написал върху корицата на папката си, всъщност е маймуна. И ми стана ясно, че историята не е приключила, ни най-малко.
Глава 44
По-късно същия ден Рейчъл дойде вкъщи.
Тъкмо се бях прибрал, след като подадох документите си при Киз Райдър в Паркър Сентър, и слушах телефонно съобщение от Ед Томас. Благодареше ми, че съм му спасил живота, докато всъщност му дължах извинение, че не съм го предупредил. Изпитвах угризения и си мислех да се обадя в книжарницата, когато Рейчъл почука. Поканих я и излязохме на задната тераса.
— Леле какъв изглед!
— Да, и на мен ми харесва.
Посочих наляво, където зад звукозаписното студио на „Уорнър Брадърс“ се виждаше малка част от реката.
— Ето я могъщата река Лос Анджелис.
Рейчъл се втренчи с присвити очи.
— Теснините. В момента изглеждат съвсем безобидни.
— Почиват си. При следващата буря пак ще са ужасни.
— Как си, Хари?
— Добре. По-добре. Отспах си. Изненадан съм, че още си в Лос Анджелис.
— Взех си няколко дни отпуска. Всъщност оглеждам жилища.
— Сериозно?
Обърнах се с гръб към парапета, за да я погледна.
— Съвсем сигурна съм, че след тази история ще ме отзоват от Южна Дакота. Не знам къде ще ме пратят, но ще поискам да остана в Лос Анджелис. Или поне щях да поискам, преди да видя колко струват тези жилища. В Рапид Сити плащам петстотин и петдесет месечно за хубав апартамент в безопасен квартал.
— Мога да ти намеря жилище за същия наем и тук, обаче кварталът сигурно няма да ти хареса. Пък и може да се наложи да научиш чужд език.
— Не, мерси. Работя по въпроса. Е, с какво се занимаваш?
— Току-що се връщам от Паркър Сентър. Подадох документи и се връщам в управлението.