В най-долното чекмедже имаше папка с получени необезпечени чекове. Бяха само няколко и бяха получавани през определени периоди, при това не бяха за толкова големи суми, че сериозно да навредят на бизнеса.
Забелязах, че в чековата книжка и повечето фирмени документи фигурират имената на Бъди Локридж или Грасиела като отговорно лице. Грасиела ми бе обяснила причината: официалните доходи на Тери били ограничени. Ако печелел над определен лимит, който беше смайващо нисък, нямало да получава щатски и федерални медицински помощи. И ако се лишал от тях, щял сам да плаща медицинските си разходи — сигурно разорение за човек, на когото са трансплантирали сърце.
В папката с необезпечените чекове намерих и копие от шерифски доклад, който нямаше връзка с другите документи. Отнасяше се за инцидент отпреди два месеца, явно обир на „Преследваща вълна“. Жалбата беше подадена от Бъди Локридж и обобщението показваше, че от яхтата е взето само едно нещо — портативна система за глобално позициониране. Стойността й бе оценена на триста долара и моделът беше посочен като „Гъливер 100“. В допълнителната бележка се уточняваше, че тъжителят не може да съобщи серийния номер на липсващото устройство, тъй като го бил спечелил на покер от непознат.
След като приключих с повърхностния оглед на всички чекмеджета на чертожната маса, се върнах към клиентските папки и започнах да ги преглеждам по-подробно, като обърнах особено голямо внимание на клиентите, които Маккейлъб и Локридж бяха возили месец и половина преди смъртта на Тери. Нито едно име не ми се стори странно или подозрително и в папката нямаше бележки от Тери или Бъди, които да пораждат каквито и да било съмнения. Въпреки това извадих бележника от задния джоб на дънките си и съставих списък с имената на всички клиенти и датата на плаването. Така успях да видя, че плаванията в никакъв случай не са били редовни. В добри седмици бе имало три-четири половиндневни плавания. Една седмица изобщо не беше имало клиенти, друга — само един. Започвах да разбирам какво искаше да каже Бъди за необходимостта да преместят фирмата на континента, за да увеличат честотата и продължителността на плаванията. Маккейлъб бе управлявал фирмата като хоби, което беше направило развитието й невъзможно.
Естествено знаех причината, Тери бе имал друго хоби, ако можеше да се нарече така, и беше имал нужда от време за него. Тъкмо връщах документите в чекмеджето с намерението да се запътя към носа, за да се заема с другото хоби на Тери, когато чух вратата на каютата да се отваря зад мен.
Беше Бъди Локридж. Бе се качил на яхтата, без да чуя малкия мотор на гумената лодка и блъскането й в стълбичката. Не бях усетил и значителната му тежест, когато се беше качил на борда.
— Добрутро — поздрави той. — Извинявай за закъснението.
— Няма нищо. Имам много работа тук.
— Намери ли вече нещо интересно?
— Още не. Тъкмо се канех да сляза долу и да прегледам папките му.
— Хубаво. Ще ти помогна.
— Всъщност, Бъди, повече ще ми помогнеш, ако се обадиш на последния ви клиент.
Погледнах последното име, записано на страницата на бележника ми.
— Ото Уудол. Можеш ли да му позвъниш и да го попиташ дали ще е удобно следобед да се срещна с него?
— Само това ли? Накара ме да бия целия тоя път само за да се обадя по телефона, така ли?
— Не, имам въпроси към теб. Трябваш ми тук. Просто смятам, че не бива да ровиш в папките му. Поне засега.
Имах чувството, че Бъди Локридж вече знае наизуст всички папки в каютата на Тери. Обаче нарочно го разигравах така. Трябваше да го държа наблизо, и в същото време на разстояние. Докато не се убедя, че е чист. Да, той беше съдружник на Маккейлъб и аз бях потвърдил опитите му да спаси приятеля си, но през живота си бях виждал и по-странни неща. В момента нямах заподозрени и това означаваше, че трябва да подозирам всички.
— Обади се и после ела долу при мен.
Оставих го и слязох по тесните стълби до долната част на яхтата. И преди бях ходил там, така че познавах разположението. Двете врати отляво в коридора водеха до тоалетната и килера. Право пред мен беше вратата на малката каюта на носа. Вратата отдясно водеше в голямата каюта, където преди четири години щяха да ме убият, ако Тери Маккейлъб не беше стрелял по нападателя ми. Това се бе случило минути след като го бях спасил от подобен край.
Плъзнах поглед по ламперията в коридора, където си спомнях, че два куршума на Маккейлъб бяха пробили дървото. Повърхността беше покрита с дебел слой лак, но видях, че ламперията е подменена.