Лавиците в килера бяха празни и банята бе чиста. Вентилационният отвор излизаше на предната палуба. Отворих вратата на голямата каюта и надникнах вътре, но реших да го оставя за по-късно. Отидох в предната каюта и намерих ключа от връзката, която ми беше дала Грасиела, за да отключа.
Каютата си бе такава, каквато я помнех. Две двойки двуетажни легла от двете страни по очертанията на носа. Леглата отляво все още се използваха за спане. Тънките дюшеци бяха навити и завързани с ластични въжета. Долното легло отдясно обаче нямаше дюшек и бе превърнато в бюро. Върху горното имаше четири продълговати кашона с папки.
Разследванията на Маккейлъб. Дълго и мрачно се взирах в тях. Струваше ми се, че ако някой го е убил, щях да открия заподозрения в тези папки.
— По всяко време днес.
За малко да подскоча. Зад мен стоеше Локридж. Пак не го бях чул да се приближава. Усмихваше се, защото му харесваше незабелязано да се прокрадва и да ме стряска.
— Хубаво — отвърнах. — Може би следобед ще отидем при него. И без това дотогава ще имам нужда от почивка от тия неща.
Погледнах бюрото и видях белия лаптоп с характерния символ на отхапана ябълка. Пресегнах се и го отворих. Колебаех се как да продължа.
— Последния път, когато идвах тук, той имаше друг компютър.
— Да — потвърди Локридж. — Взе тоя заради графиката. Започна да се занимава с дигитална фотография и такива неща.
И без да го моля, се наведе и натисна един бял бутон на лаптопа. Машината зажужа и черният екран се освети.
— Каква фотография? — попитах.
— Е, нали разбираш, главно аматьорски неща. Децата му, залези и подобни глупости. Започна с клиентите. Правехме им снимки с трофейната риба, нали разбираш. Тери просто слизаше тук и на място разпечатваше снимките върху гланцова хартия. Тук някъде има кашон с евтини рамки. Клиентът улавя риба и получава снимка в рамка. Като екстра. Харесваше им. Бакшишите ни веднага скочиха.
Компютърът се зареди. Екранът представляваше светло-синьо небе, което ми напомни за дъщерята на Маккейлъб. По десктопа бяха пръснати няколко иконки. Веднага забелязах миниатюрна папка. Под нея пишеше „ПРОФИЛИ“. Това ме интересуваше. Обходих с поглед екрана и видях иконка, която приличаше на фотоапарат пред снимка на палма. Тъй като току-що бяхме разговаряли за фотография, я посочих.
— Там ли са снимките?
— Да — отвърна Локридж.
И отново се задейства, без да го моля. Плъзна показалец по квадратчето пред клавиатурата и премести стрелката на екрана върху фотоиконката. С палец натисна бутона под тъч-пада и екранът незабавно се промени. Локридж, изглежда, познаваше компютъра и това ме навеждаше на въпросите защо и как. Дали Маккейлъб му бе позволявал да работи с лаптопа — в края на краищата те бяха делови съдружници, или Локридж се беше ошлайфал в това без знанието на Тери?
На екрана под заглавието фото се отвори прозорец. Бяха изброени няколко папки. Имената на повечето бяха просто дати, обикновено няколко седмици или месец. Една папка бе озаглавена просто „ПОЩА“.
— Това ни трябва — посочи Локридж. — Искаш ли да разгледаш някои неща? Снимки на клиенти и риба.
— Да, покажи ми последните снимки.
Той кликна папка с дати, които свършваха само седмица преди смъртта на Маккейлъб. Папката се отвори. Вътре имаше няколко десетки снимки, подредени по дати. Бъди кликна последната. Изтекоха няколко секунди и на екрана се отвори снимка на мъж и жена, и двамата силно почернели и усмихнати. Държаха пред обектива отвратително грозна кафява риба.
— Камбала от залива Санта Моника — поясни Бъди. — Страхотен улов.
— Кои са тия хора?
— Хм, май че са от… Минесота, струва ми се. Да, от Сейнт Пол. И едва ли са женени. Искам да кажа, женени са, обаче не един за друг. Бяха отседнали на острова. Заедно. Те бяха последните ни клиенти преди плаването до Бая. Снимките от онова плаване сигурно още са във фотоапарата.
— А къде е фотоапаратът?
— Би трябвало да е тук. Ако не, значи навярно го е взела Грасиела.
Той кликна стрелката над снимката. Появи се друга снимка на същата двойка със същата риба. Локридж продължи да отваря снимки и накрая стигна до нов клиент и неговата трофейна риба, възрозовобяло същество, дълго около трийсет и пет сантиметра.
— Бял морски костур — осведоми ме Бъди. — Хубава риба.
И продължи да ми показва върволица рибари и техния улов. Всички изглеждаха доволни, очите на някои даже бяха типично изцъклени под въздействието на алкохол. Локридж ми каза имената на всички риби, но не на всички клиенти. Не ги помнеше. Някои просто определи като хора, които са му дали голям или малък бакшиш.
Накрая стигна до човек с радостна усмивка, който държеше малък бял морски костур, и изруга.