Когато беше готов, отново пусна водата и излезе от кабинката. Повторно си изми ръцете и се погледна в огледалото. Усмихна се. Беше нов човек. Рейчъл нямаше да го познае. Никой нямаше да го познае. Уверено разкопча ципа на сака си и провери дигиталния си фотоапарат. Там беше, готов за снимане. Реши, че ще поеме риска и ще й направи още няколко снимки. Просто за спомен, няколко тайни фотографии, на които да се възхищава и радва, след като всичко това приключи.
Глава 8
Джипиесът. Това ми напомни за доклада на шерифа в чекмеджето долу.
— Исках да те попитам за това. Значи казваш, че тоя тип ти е откраднал джипиеса, така ли?
— Адски лицемерно копеле! Сигурен съм, че беше той. Дойде с нас и докато се опомним, джипиеса ми го няма, а той отваря фирма и започва да води клиенти из пролива. Събираш две и две и получаваш мръсна гадина. Мислех да му отида на гости.
Затруднявах се да следя линията на разказа му. Помолих го да ми го обясни на човешки език.
— Добре, слушай — отвърна той. — В оная черна кутийка бяха нашите най-хубави места. Риболовните ни дупки, мой човек. И не само това, там бяха местата, отбелязани от човека, от когото я спечелих. Спечелих я на покер от друг риболовен водач. Определената стойност не се отнасяше за устройството, а за онова, което беше в паметта му. Човекът залагаше дванайсетте си най-добри места и аз ги спечелих.
— Ясно — казах. — Сега вече загрях. Стойността й е била в координатите на риболовните места, а не в самия уред.
— Точно така. Тия неща струват по два стотака. Обаче риболовните места идват от дълги години работа, майсторство и опит.
Посочих снимката на компютърния екран.
— И тоя тип идва, взима джипиеса и отваря собствена фирма. Като използва твоя опит, както и опита на водача, от когато си спечелил уреда.
— Абсолютно. Както казах, някой ден ще му отида на гости.
— Къде е проливът?
— От другата страна, където островът се стеснява като осмица.
— Каза ли в шерифското управление, че според теб го е откраднал той?
— Не веднага, защото не знаехме, нали разбираш. Джипиесът изчезна и си помислихме, че някакви хлапетии са се качили на борда през нощта и са задигнали каквото им е попаднало. Доколкото разбирам, е адски досадно да растеш на острова. Питай Грасиела за Реймънд — малкият направо се побърква. Въпреки това съобщихме за кражбата — и толкова. Обаче след две седмици виждам обява във „Фиш Тейлс“, която съобщава за новата фирма в пролива. Имаше и снимка на тоя тип. Ей, аз го познавам, викам си, и събрах две и две. Сигурен съм, че той ми е откраднал джипиеса.
— Съобщи ли в шерифското управление?
— Да, обадих се и им казах кой е крадецът. Те не се въодушевиха особено. След седмица пак им се обадих. Отговориха ми, че са разговаряли с него — по телефона. Даже не си бяха направили труда лично да отидат там. Той отрекъл естествено, и с това се приключи.
— Как се казва?
— Робърт Файндър. Фирмата му се казва „Исмъс Чартърс“. В обявата се представя като Робърт Файндър Рибата. Как ли пък не, По-скоро Рибокрадеца.
Погледнах снимката на екрана и се запитах дали това има някакво отношение към моето разследване. Можеше ли изчезналото устройство за глобално позициониране да е в центъра на смъртта на Тери Маккейлъб? Струваше ми се малко вероятно. Мисълта, че някой може да открадне риболовните места на конкурента си, беше разбираема. Но да замислиш сложен заговор да убиеш тоя конкурент изглеждаше абсолютно неправдоподобно. Това изискваше изключително грижливо планиране и подготовка от страна на Файндър, определено.
Локридж сякаш прочете мислите ми.
— Ей, да не се чудиш дали онова копеле може да има нещо общо със смъртта на Тери?
Продължително го изгледах. Съзнавах, че е по-вероятно Локридж да е замесен в смъртта на Маккейлъб, за да ей осигури управлението на фирмата и „Преследваща вълна“.
— Не знам — отвърнах. — Но сигурно ще го проверя.
— Само кажи, ако искаш някой да дойде с теб.
— Непременно. Виж, в шерифския доклад забелязах, че джипиесът е единствената открадната вещ. Това вярно ли е? Нищо друго ли не установихте, че липсва?
— Вярно е. Затова отначало с Тери ни се стори странно. Докато не разбрахме, че е бил Файндър.
— Значи и Тери е смятал така, че е Файндър, искам да кажа?
— И той стигаше до това заключение. Че кой друг може да е бил?
Сериозен въпрос, но в момента не смятах, че заслужава цялото ми внимание. Посочих екрана на лаптопа и помолих Локридж да продължи да ми показва снимките. Той го направи и върволицата от щастливи рибари отново се заниза.