Натъкнахме се на още нещо любопитно. Бъди стигна до група от шест снимки на мъж, чието лице отначало не се виждаше ясно. На първите три фотографии той позираше с пъстра риба, протегната към обектива. Само че я държеше прекалено високо, така че скриваше по-голямата част от лицето му. Над тръбната перка на рибата се подаваха само тъмните му очила. Рибата изглеждаше една и съща, което ме накара да предположа, че фотографът неколкократно се е опитал да снима лицето му. Напразно.
— Кой ги е снимал?
— Терора. Аз не бях на яхтата.
Нещо в мъжа или може би в начина, по който избягваше обектива, бе събудило подозренията на Маккейлъб, Това ми се струваше очевидно. Следващите три кадъра от групата бяха заснети без знанието на клиента. Първите два бяха направени от голямата каюта, докато рибарят стоеше, облегнал се на Десния парапет. Тъй като стъклото на вратата беше светлоотразително, клиентът не бе знаел, че Маккейлъб го снима.
Първата снимка беше в профил, втората — в анфас. Като е елиминираше обстановката, Тери инстинктивно бе заснел полицейски пози, поредното потвърждение за подозренията му. Дори и на тези снимки мъжът не се виждаше съвсем добре, но имаше сивееща кестенява брада и носеше тъмни очила с големи стъкла и синя бейзболна шапка с емблемата на Лос Анджелис Доджърс. Малкото, което се виждаше от косата му, предполагаше, че е късо подстригана и отговаря по цвят на брадата. На дясното му ухо лъщеше златна обеца.
На снимката в профил очите му явно бяха присвити и въпреки тъмните очила. Носеше дънки, обикновена бяла тениска и дънково яке.
Шестата снимка, последната, беше направена след края на плаването. На нея се виждаше заснет отдалече мъж, който вървеше по кея Авалон, очевидно след като бе слязъл от „Преследваща вълна“. Лицето му беше съвсем леко обърнато към обектива. Зачудих се дали е продължил да се обръща след снимката и случайно е видял, че Маккейлъб го фотографира.
— Какъв е този човек? — попитах Локридж.
— Не знам. Нали ти казах, тогава ме нямаше. Тери го е качил случайно. Без резервация. Оня просто се появил с водно такси, докато Тери бил на борда, и помолил да го разходи. Платил за половин ден, минималната продължителност. Искал да потегли веднага, а аз бях на континента. Тери не можел да ме изчака, затова го качил без мен. Сам, което е адски досадно. Обаче хванали разкошна океанска скумрия. Не е зле.
— Той разказа ли ти нещо за клиента?
— Не, почти нищо. Каза само, че не останал и половин ден. Пожелал да си тръгне след два часа. Затова се върнали.
— Тери се е усъмнил в него. Направил му е шест снимки, три от които — без знанието на клиента. Сигурен ли си, че не е споменал нищо за това?
— Не и на мен, казах ти вече. Обаче Тери пазеше много неща за себе си.
— Знаеш ли името на този човек?
— Не, но съм сигурен, че Тери го е вписал в корабния дневник. Искаш ли да проверя?
— Да. Освен това ме интересуват точната дата и начинът на плащане. Но първо, можеш ли да принтираш тия снимки?
— И шестте? Ще отнеме известно време.
— Да, и шестте. А също снимка на Файндър. Имам време.
— Предполагам, че не ти трябват в рамка, нали?
— Не, Бъди, само снимките.
Локридж седна на мекия стол пред компютъра, включи принтера, зареди фотографска хартия и опитно въведе командите, които пратиха седемте снимки в принтера. Отново ми направи впечатление лекотата, с която боравеше с техниката. Имах чувството, че лаптопът не съдържа нищо, с което да не е запознат. Както навярно и кашоните с папки на леглото над нас.
— Добре — каза той и се изправи. — Ще отнеме по около минута на снимка. И излизат малко лепкави. Не е зле да ги изчакаш да изсъхнат. Аз ще се кача горе да видя какво пише в корабния дневник за тоя тайнствен клиент.
Щом излезе, аз седнах на стола. Бях наблюдавал как работи с фотографските файлове и бързо се учех. Върнах се в главния списък и кликнах два пъти върху папката, озаглавена „ПОЩА“. Отвори се рамка с трийсет и шест малки снимки. Кликнах първата и снимката се уголеми. На нея Грасиела буташе детска количка, в която спеше момиченце. Сиело Азул. Дъщерята на Тери. Изглежда, бяха в търговски комплекс. Снимката си приличаше с фотографиите на тайнствения клиент по това, че Грасиела не подозираше, че я снимат.
Обърнах се и погледнах към стълбището на голямата каюта. Локридж не се мяркаше. Станах и бързо излязох в коридора. Вмъкнах се през отворената врата на банята. Притиснах се към стената и зачаках. Локридж съвсем скоро се появи с корабния дневник. Движеше се много тихо, за да не вдига шум. Оставих го да ме подмине и излязох в коридора зад него. Той влезе в предната каюта, готов отново да ме стресне с внезапната си поява.