Само че този път Локридж се стресна, щом установи, че не съм там. Когато се обърна, аз бях точно зад него.
— Обичаш да плашиш хората, а, Бъди?
— Хм, не, просто…
— Не го прави с мен, а? Какво пише в дневника?
Той се изчерви — пролича му въпреки рибарския загар. Ала му бях дал урок и той бързо го усвои.
— Тери е записал името му в дневника, но нищо повече. Пише „Джордан Шанди, половин ден“. Само толкова.
Той отвори дневника и го обърна, за да ми покаже записа.
— Ами начинът на плащане? Между другото, колко струва половин ден?
— Триста за половин ден, петстотин за цял. Проверих в данните за кредитните карти. Няма нищо. Погледнах и при депозитите. Пак нищо. Това означава, че е платил в брой.
— Кога е било това? Предполагам, че е записано в дневника по дата.
— Да. Тринайсети февруари… ей, това е било петък, тринайсети. Смяташ ли, че е било нарочно?
— Кой знае? Преди или след плаването с Файндър е било?
Локридж остави корабния дневник на бюрото, за да виждаме и двамата. Прокара показалец по списъка клиенти и спря на Файндър.
— Той е една седмица по-късно. На деветнайсети февруари.
— А каква е датата на шерифския доклад за кражбата?
— Мамка му, трябва да проверя.
Излезе и го чух да се качва по стълбището. Извадих първата снимка от принтера и я оставих на бюрото. На нея Джордан Шанди криеше лицето си зад слънчевите си очила и океанската скумрия. Взирах се в него, докато Локридж се върна в каютата. Този път не се опита да ме стресне.
— Съобщили сме за кражбата на двайсет и втори февруари.
Кимнах. Пет седмици преди смъртта на Маккейлъб. Записах всички дати, които бяхме уточнили, в бележника си. Не бях сигурен дали някоя от тях има значение.
— Добре — казах. — Ще ми направиш ли още една услуга, Бъди?
— Естествено. Каква?
— Качи се горе, свали рибарските прътове от стелажа и иди да ги измиеш. Струва ми се, че след последното плаване никой не го е направил. От тях цялата яхта вони на вкиснато, а както изглежда, ще поостанем още няколко дни. Това много ще ми помогне.
— Искаш да се кача и да измия риболовните прътове.
Не го каза като въпрос. Обидата и разочарованието му бяха очевидни. Преместих поглед от снимката към лицето му.
— Да, точно така. Това много ще ми помогне. Аз ще приключа със снимките и после ще отидем на гости на Ото Уудол.
— Както кажеш.
Той вяло напусна каютата и го чух да се тътри по стълбището, също толкова шумно, колкото беше безшумен по-рано. Извадих втората снимка от принтера и я сложих до първата. Извадих черен маркер от чашата за кафе на бюрото и в бялото поле под фотографията написах името Джордан Шанди.
После отново насочих вниманието си към компютъра и снимката на Грасиела и дъщеря й. Кликнах стрелката и се отвори следващата снимка. Пак от търговски комплекс. Беше направена още по-отдалеч и изглеждаше зърниста. Зад Грасиела вървеше момче. Синът им, заключих. Осиновеният им син.
На тази снимка бяха всички от семейството освен Тери. Той ли ги бе снимал? Тогава защо толкова отдалеч? Кликнах стрелката и продължих да разглеждам снимките. Почти всички бяха от търговския център и бяха направени от разстояние. На нито една от тях хората не гледаха към обектива. След двайсет и осем подобни снимки обстановката се промени и семейството се озова на ферибота за Каталина. Пътуваха за вкъщи и фотографът ги следваше.
В тази група имаше само четири снимки. На всяка от тях Грасиела седеше в задния край на главната каюта между момчето и момичето. Фотографът се бе разположил в предния край на каютата и беше снимал през няколко реда седалки. Дори да го бе забелязала, Грасиела сигурно не беше разбрала, че снима нея, и го бе помислила за поредния турист, отиващ на Каталина.
Последните две от трийсет и шестте снимки се различава от другите, сякаш бяха част от съвсем друг проект. На първата имаше зелен пътен знак. Уголемих я и разбрах, че е снимана през предно стъкло на кола. Виждаше се рамката на стъклото с някакъв стикер в ъгъла, част от арматурното табло и част от ръката на фотографа, отпусната отляво върху волана.
Пътният знак изпъкваше на пустинния фон. И гласеше:
Познавах този път. Или по-точно, познавах знака. Всеки от Лос Анджелис, пътувал за и от Лас Вегас толкова често, колкото мен миналата година, щеше да го познае. Горе-долу по средата на шосе 15 се намираше изходът за Зайзикс Роуд, чието уникално име не можеше да се сбърка. Намираше се в Мохаве и като че ли не водеше заникъде. Нямаше бензиностанция, абсолютно нищо. Затънтено място на края на света.
Последната снимка беше също толкова озадачаваща. Уголемих я и видях, че е някакъв странен натюрморт. В средата имаше стара лодка — беше се разсъхнала и пожълтялата боя се лющеше под парещото слънце. Намираше се сред скалите в пустинята, сякаш на километри от водата. Лодка, плаваща по море от пясък. И да имаше в това някакъв смисъл, не го откривах.