— Тогава действай, Бъди.
Локридж отново заработи на клавиатурата и влезе в историята на фотографския файл. След няколко секунди получи отговора.
— На двайсет и седми февруари — съобщи той. — Тогава е създаден файлът.
— Добре, ясно — отвърнах. — Ако допуснем, че не ги е направил Тери, как са се озовали в неговия компютър?
— Ами, има няколко начина. Единият е да ги е получил по имейл и да ги е качил. Другият е някой да е взел неговия фотоапарат и да ги е заснел. После Тери ги е намерил и ги е качил. Третият начин е някой просто да му е пратил чип от фотоапарат или компактдиск със снимките. Това сигурно е най-непроследимият начин.
— Тери можеше ли да ползва имейл оттук?
— Не, от вкъщи. На яхтата няма връзка. Казах му, че трябва да си вземе клетъчен модем, за да има безжичен Интернет, обаче той не щеше.
Принтерът изхвърли снимката и аз я грабнах преди Бъди да успее да реагира, но после я оставих на бюрото, за да я виждаме и двамата. Отражението беше размазано и неясно, ала все пак по-разпознаваемо, отколкото на компютърния екран. Фотографът държеше апарата пред лицето си и напълно го скриваше. Но пък познах застъпващите се две букви от емблемата на Лос Анджелис Доджърс. Фотографът носеше бейзболна шапка.
Всеки Божи ден в тоя град сигурно се разхождат петдесет хиляди души с шапки на Доджърс. Не знам точно. Обаче знам, че не вярвам в съвпадения. Никога не съм вярвал и никога не ще повярвам. Взирах се в мътното отражение на фотографа и интуитивно усещах, че това е тайнственият човек. Джордан Шанди.
Локридж също го виждаше.
— По дяволите! — изруга той. — Нашият човек, а? Струва ми се, че е оня клиент. Шанди.
— Да — потвърдих аз. — И аз така смятам.
Поставих снимката на Шанди с океанската скумрия в ръце До увеличението. Не можех да получа стопроцентова идентификация, но нямаше и нищо, което да ме разубеди. Нямам представа защо, но бях сигурен. Знаех, че същият човек, който се е появил без предизвестие на яхтата на Тери Маккейлъб, е проследил и фотографирал семейството му.
Не знаех откъде Маккейлъб е взел тия снимки и дали е направил същия логически скок като мен.
Заех се да събирам всички фотографии, които бях принтирал. И през цялото време се опитвах да свържа нещо, да направя някаква асоциация. Такава обаче нямаше. Не разполагах с достатъчно голяма част от картината. Само отделни парченца. Инстинктът ми подсказваше, че Маккейлъб е бил зарибен по някакъв начин. Снимките на семейството му бяха стигнали до него във формата на имейл, фоточип или компактдиск. И последните две снимки бяха ключът. Първите трийсет и четири бяха стръвта. Последните две бяха кукичката, скрита в тая стръв.
Посланието ми се струваше очевидно. Фотографът искаше да привлече Маккейлъб в пустинята. На Зайзикс Роуд.
Глава 9
Рейчъл Уолинг слизаше с ескалатора в огромното багажно помещение на международното летище „Маккаран“. Беше взела багажа си със себе си в самолета по време на полета от Южна Дакота, но летището бе проектирано така, че всички пътници да минават оттам. Площадката на ескалатора гъмжеше от посрещачи. Шофьори на лимузини държаха табели с имена на клиенти, на други просто бяха написани имена на хотели, казина и туристически компании. Шумотевицата, която се вдигаше от залата, я оглуши. Не можеше да се сравнява с летището, от което бе потеглила сутринта.
Шери Дей я чакаше. Рейчъл не бе виждала колежката си от ФБР от четири години — последния път просто мимоходом се бяха засекли в Амстердам. Иначе от осем години не бяха контактували по-сериозно и не беше сигурна, че ще я познае.
Нямаше значение. Докато обхождаше с поглед морето от лица и табели, вниманието й привлече надписът.
Жената, която го държеше, й се усмихваше. Странна представа за майтап. Рейчъл се приближи към нея, без да отговори на усмивката.
Шери Дей имаше рижавокестенява коса, завързана на опашка. Привлекателна, стройна и с мила усмивка. В очите й все още имаше много светлина. Рейчъл си каза, че повече прилича на монахиня от католическо училище, отколкото на преследвачка на серийни убийци.
Дей й подаде ръка, а Шери й подаде табелата.
— Знам, че е тъпа шега, обаче бях убедена, че ще привлече вниманието ти.
— Определено.
— Дълъг ли беше престоят в Чикаго?
— Няколко часа. Когато пътуваш от Рапид Сити, няма голям избор. Денвър или Чикаго. Храната на „O’Хеър“ ми харесва повече.
— Имаш ли багаж?
— Не, само този. Можем да тръгваме.
Рейчъл носеше средно голям сак — бе си взела само най-необходимите дрехи. Дей посочи една от стъклените врати и тръгнаха натам.