— Настанили сме те в „Ембаси Сютс“, където сме отседнали всички. За малко да не успеем, обаче един от гостите им не пристигна. Градът е пълен заради мача.
— Какъв мач?
— Нямам представа. Някакъв боксов мач в едно от казината. Не обърнах внимание. Знам само, че затова има толкова много хора.
Рейчъл разбираше, че Шери не престава да бърбори, защото е нервна. Причината ней бе известна — или се беше случило нещо, или в тази обстановка просто трябваше да внимават.
— Ако искаш, можем да идем в хотела, да се настаниш. Даже може да си починеш малко, ако искаш. По-късно има среща в оперативното бюро. Можеш да започнеш там, ако…
— Не, искам да отида на местопрестъплението.
Минаха през автоматичната стъклена врата и Рейчъл усети сухия въздух на Невада. Изобщо не бе толкова горещ, колкото очакваше и за какъвто си беше приготвила дрехи. Навън бе прохладно и свежо, даже на слънце. Тя извади тъмните си очила и реши, че ще има нужда от якето, което беше носила до летището в Южна Дакота. Бе го натъпкала в сака си.
— Местопрестъплението е на два часа път, Рейчъл. Сигурна ли си, че…
— Да. Заведи ме. Искам да започна оттам.
— Какво да започнеш?
— Не знам. Каквото той иска да започна.
Тези думи като че ли сепнаха Дей и тя не каза нищо. Влязоха в паркинга и намериха колата й, служебен форд „Краун Виктория“, толкова мръсен, че изглеждаше боядисан в пустинен маскировъчен цвят.
Щом потеглиха, Дей извади мобилен телефон и се обади, Рейчъл я чу да съобщава на някого — сигурно на началника си или на партньора си, — че е взела пратката и я носи на адрес едно, тоест на местопрестъплението. Последва дълга пауза, докато събеседникът й отговаряше. Накрая Дей затвори и каза:
— Можеш да отидеш на местопрестъплението, Рейчъл, обаче трябва да стоиш настрани. Тук си като наблюдател, нали така?
— Какви ги говориш? Аз съм агент от ФБР, също като теб.
— Но вече не си в „Поведенчески проучвания“. Това следствие не е твое.
— С други думи, аз съм тук, защото така иска Бакъс, а не вие.
— Рейчъл, хайде да се опитаме да започнем по-добре, отколкото в Ам…
— Днес появи ли се нещо ново?
— Стигнахме до десет трупа. Смятат, че с това ще се приключи. Поне тук.
— Разпознати ли са?
— Опитват се. Работят по въпроса.
— Браз Доран на местопрестъплението ли е?
— Не, тя е в Куонтико…
— Би трябвало да е тук. Не знаете ли с какво си имате работа? Тя…
— Ей, Рейчъл, успокой топката. Дай да се разберем. Аз водя следствието, нали? Не ти. Запомни го.
— Но Бакъс иска мен. Той ме вика.
— И тъкмо затова си тук. Обаче не командваш парада, Рейчъл. Трябва да стоиш настрани и да наблюдаваш. И отсега ти казвам, че не ми харесва как започваме. Вярно, ти ме обучи, но това беше преди десет години. Била съм в „Поведенчески проучвания“ по-дълго от теб и съм водила повече следствия. Затова не ми говори пренебрежително и не се дръж като даскалка.
Рейчъл не й се сопна, а просто я помоли да отбие, за да извади якето си от сака, който беше в багажника. Дей отби в „Травъл Америка“ на Блу Даймънд Роуд.
Когато се върна в колата, Рейчъл носеше широко черно яке, което приличаше на мъжко. Дей не каза нищо.
— Благодаря — каза Рейчъл. — И имаш право. Извинявай. Предполагам, че е нормално да реагираш като мен, когато се окаже, че шефът ти, собственият ти наставник, е тъкмо онази злина, която цял живот си преследвала. И наказват теб заради него.
— Разбирам те, Рейчъл. Но причината не е в Бакъс. А в много неща. В репортера, в някои твои решения. Има хора, според които си късметлийка, че накрая не са те изритали от работа.
Рейчъл се изчерви. Напомняха й, че е срам за Бюрото. Дори за служителите. Дори за агентите, които сама бе обучила. Беше спала с репортера, който отразяваше нейното разследване. Това бе съкратената версия. Нямаше значение, че този репортер всъщност беше замесен и работеше рамо до рамо с нея. Съкратената версия винаги щеше да си остане историята, която научаваха и разпространяваха агентите. Репортер. Имаше ли по-голямо падение за един агент? Може би мафиот или шпионин, но нищо друго.
— Пет години в Северна Дакота, последвани от повишение в Южна Дакота — каза тя. — Да, късметлийка съм.
— Виж, разбирам, че си изкупила вината си. Искам да кажа, че трябва да си знаеш мястото. Прояви финес. Много хора наблюдават това разследване. Ако всичко мине добре, това ще е твоят шанс да се върнеш.
— Ясно.
— Добре.
Рейчъл бръкна до седалката и дръпна лоста, за да я отпусне. После попита:
— Колко е пътят, казваш?
— Около два часа. Най-често пътуваме с хеликоптери от „Нелис“, това ни спестява много време.