— Не привлича ли внимание?
Питаше за медиите — дали новината за разследването в пустинята вече се е разпространила.
— Наложи се да изгасим няколко пожара, но засега всичко е наред. Местопрестъплението е в Калифорния, а ние действаме от Невада. Струва ми се, че това е причината нищо да не се разчуе. Честно казано, в момента някои хора се боят от твоето поведение.
Рейчъл за миг си помисли за Джак Макевой, репортера.
— Няма защо — отвърна тя. — Аз изобщо не знам къде е той.
— Е, щом стана дума за това, не се съмнявам, че ще го видиш пак. Той издаде страхотен бестселър за първия рунд. Гарантирам ти, че ще се върне за продължението.
Рейчъл бе чела тази книга в самолета и сега я носеше в сака си. Не беше сигурна какво я е накарало да я препречете толкова много пъти — темата или авторът.
— Сигурно.
С това прекрати разговора, наметна якето на раменете си и скръсти ръце. Чувстваше се уморена — не бе спала, откакто Дей й се беше обадила.
Облегна глава на страничния прозорец и скоро се унесе. Отново сънува мрака. Този път обаче не бе сама. Не виждаше никого, защото наоколо имаше само чернота. Но усещаше друго присъствие. Наблизо имаше някой, ала не беше непременно с нея. Тя се размърда и се обърна в тъмнината, опита се да види кой е. Посегна, но ръцете й не докоснаха нищо.
Рейчъл отвори очи. Видя пътя, който се носеше насреща й през предното стъкло. Шери Дей пусна якето й.
— Добре ли си? Това е изходът.
Рейчъл погледна зеления пътен знак.
Понадигна се на седалката. Погледна си часовника и разбра, че е спала над час и половина. Шията й се беше сковала и отдясно я болеше от продължителното облягане на прозореца. Заразтрива мястото с пръсти, като ги забиваше дълбоко в мускула.
— Добре ли си? — повтори Дей. — Като че ли сънуваше кошмар.
— Нищо ми няма. Казах ли нещо?
— Не, само стенеше. Все едно бягаше от нещо или някой те гонеше.
Дей включи мигача и се престрои в лявото платно. Зайзикс Роуд беше насред пустошта. На разклона нямаше нищо, даже бензиностанция или изоставена постройка. Нямаше очевидна причина за изхода и пътя.
— Стигнахме.
Дей зави наляво и пое по надлеза над магистралата. После шосето се превърна в черен път, който се виеше на юг и навлизаше в равнините на пустинята Мохаве. Пейзажът беше мрачен. Бялата повърхност на терена приличаше на сняг в далечината. Юките протягаха костеливи пръсти към небето, между скалите бяха намерили жизнено пространство по-ниски растения. Натюрморт. Рейчъл нямаше представа какви животни могат да оцеляват в такава пустош.
Подминаха табела, съобщаваща, че пътуват към Сода Спрингс, после пътят зави и Рейчъл внезапно видя бели палатки, каравани, ванове и други превозни средства. Вляво от лагера бе кацнал зелен военен хеликоптер. По-нататък се виждаха няколко малки сгради, разположени в подножието на хълмовете. Всичко това приличаше на мотел, ала нямаше нито надписи, нито път.
— Какво е това място? — попита Рейчъл.
— Това е Зайзикс — отвърна Дей. — Ако питаш мен, това е най-гадното място във вселената. Преди шейсет години го е построил някакъв радиопроповедник. Получил право да използва земята, като обещал на властите, че ще я разработи. Платил на пияндури от лосанджелиските бордеи да построят онези сгради, докато той проповядвал по радиото и призовавал вярващите да идват тук да се къпят в изворите и да се наливат с минерална вода, бутилирана от него. На Бюрото по управление на земята му трябвали двайсет и пет години, за да се отърве от него. После дали мястото на щатския университет за проучвания в пустинята.
— Защо тук? Защо Бакъс ги е погребал тук?
— Доколкото можем да предполагаме, защото това е федерална територия. Искал е да е сигурен, че ние — по-точно ти — ще поемем случая. Ако е така, желанието му е изпълнено. Провеждаме мащабни разкопки. Наложи се да си докараме машини, палатки, храна, вода и така нататък.
Рейчъл не каза нищо. Попиваше всичко — от мястото на престъплението до далечния хоризонт на сивите планински хребети, които обграждаха низината. Не бе съгласна с мнението на Дей за това място. Беше чувала да наричат ирландското крайбрежие „ужасяващо красиво“. Според нея пустинята със своя гол лунен пейзаж по свой начин също бе прекрасна. В нея имаше сурова красота. Опасна красота. Никога не бе прекарвала много време в пустинята, но годините, през които беше живяла в Северна и Южна Дакота, й помагаха да оценява суровите местности, безлюдните земи, където хората бяха натрапници. Това бе нейната тайна. Бяха я подложили на изпитание, което трябваше да я изтощи, дай запуши устата. Ала тя ги бе победила в тази игра. Можеше вечно да си остане там. И нямаше да си затвори устата.