— Искам да те попитам нещо — каза Рейчъл. — Той разговаряше по телефона с Браз Доран. Тя знае за връзката с Бакъс, нали?
— Да, знае. Тъкмо тя откри отпечатъците по колета.
Рейчъл кимна. Имаше поне един съюзник, на когото можеше да се довери и който си знаеше работата.
Стигнаха до палатката и Дей вдигна капака. Рейчъл влезе първа. Тъй като отдушникът беше отворен, вътре не бе тъмно, а само сумрачно. В средата на палатката имаше голяма правоъгълна дупка. Нямаше купчина пръст и тя предположи, че са я закарали в Куонтико или лабораторията на оперативното бюро за пресяване и анализ.
— Това е първият гроб — поясни Дей. — Различава се от останалите, които са съвсем обикновени.
— По какво се различава?
— Координатите в джипиеса сочеха това място. Когато са пристигнали нашите, тук е имало лодка…
— Лодка ли? Тук, в пустинята?
— Нали си спомняш онзи проповедник, за който ти разправях? Той изкопал канал, който се пълнел с изворна вода. Според нас лодката е останала оттогава. Десетилетия е престояла тук. Както и да е, ние я преместихме, направихме сондаж и започнахме да копаем. Втората особеност е, че тук бяха погребани първите две жертви. Всички други гробове са единични.
— Това означава ли, че първите две жертви са били погребани едновременно?
— Да. Една върху друга. Едната обаче беше увита в найлон. Мъж. Бил е мъртъв много по-отдавна от другия. Според нас е бил убит седем месеца по-рано.
— Значи известно време той е останал само с един труп. И го е увил, за да го запази. И когато е дошъл редът на втория, Бакъс е разбрал, че трябва да направи нещо, затова е дошъл тук в пустинята, за да ги погребе. Използвал е лодката, за да отбележи мястото. Нещо като надгробен камък. А и сигурно е знаел, че ще се върне с още трупове.
— Възможно е. Но защо му е била лодката, щом е имал джипиес?
Рейчъл кимна и усети приятна възбуда. Обсъждането на загадките винаги най-много й бе харесвало в работата й.
— Джипиесът се е появил по-късно. Наскоро. Само заради нас.
— Заради нас ли?
— Заради теб. Заради Бюрото. Заради мен.
Рейчъл се приближи до ръба на ямата и надникна вътре. Не беше дълбока, особено за двама мъртъвци. Престана да диша с уста и пое зловонния въздух с носа си. Искаше да запомни всичко.
— Идентифицирани ли са?
— Няма окончателен резултат. Не сме се свързали с роднините. Но знаем кои са някои от тях. Поне петима. Първият е бил убит преди три години. Вторият — седем месеца по-късно.
— Изградихте ли цикъла?
— Да. Около осем процента скъсяване. Според нас последните две ще ни доведат до ноември.
Това означаваше, че интервалите между убийствата са се скъсявали с осем процента от първоначалния осеммесечен период от първото до второто убийство. И това бе познато. Скъсяващият се интервал се срещаше често в историята на тези случаи, симптом, че убиецът все по-малко владее желанията си, докато в същото време вярата му в собствената му непобедимост расте. Първото убийство ти се разминава безнаказано и второто става по-лесно и по-скоро. И така нататък.
— Значи закъснява, така ли? — попита Рейчъл.
— Навярно.
— Навярно ли?
— Стига, Рейчъл, това е Бакъс. Той знае какво знаем. Просто си играе с нас. Като в Амстердам. Изчезна още преди да разберем, че е бил той. И тук е същото. Продължил е. Искам да кажа, защо ще ни прати джипиеса, ако не е продължил? Вече се е изпарил. Не закъснява и няма да се върне тук. Сега ни се смее отнякъде, гледа как следваме моделите си, знае, че няма да се приближим повече към него от предишния път.
Рейчъл кимна. Разбираше, че Дей е права, но предпочете да прояви оптимизъм.
— Все някъде трябва да допусне грешка. Ами джипиесът? Нещо за него?
— Работим по въпроса, естествено. Браз се занимава с това.
— Какво друго имаме?
— Имаме теб, Рейчъл.
Рейчъл не отговори. Шери Дей имаше право и за това. Бакъс бе намислил нещо. Показваше го неговото мъгляво, но пряко послание до Рейчъл. Искаше я тук, искаше тя да участва в играта му. Но каква беше играта? Какво искаше Поета?
Също както Рейчъл бе обучавала Дей, Бакъс беше обучавал нея. И бе добър учител. По-добър от нея и изобщо от всеки друг. Беше я обучавал агент и убиец, ловец и плячка, уникална комбинация в аналите на престъплението и наказанието. Рейчъл завинаги бе запомнила думите, които той веднъж нехайно беше подхвърлил, докато излизаха от подземието на Куонтико след края на работния ден:
„Според мен всичко това са глупости. Не можем да предвидим как действат тези хора. Можем само да реагираме. И следователно от нас като цяло няма полза. Ставаме за вестниците и Холивуд прави касови филми за нас, но нищо повече“.