По онова време Рейчъл тъкмо бе постъпила в отдела. Беше пълна с идеали, планове и вяра. И в продължение на половин час се бе опитвала да убеди Бакъс, че греши. Сега се срамуваше от усилията си и от нещата, които беше казала на този убиец.
— Може ли да обиколя и другите палатки? — попита Рейчъл.
— Естествено — отвърна Дей. — Каквото поискаш.
Глава 12
Ставаше късно и акумулаторите на яхтата започваха да се изтощават. Лампите в предната каюта светеха все по-слабо. Или поне така ми се струваше. Може би просто очите ми се затваряха. Цели седем часа бях прелиствал папките от кашоните на горното легло. Бях изписал бележника си до последната страница, след което го бях обърнал наопаки и бях започнал отзад напред.
Следобедният разговор беше минал нормално, ако не и направо безполезно. Последният клиент на Тери Маккейлъб се казваше Ото Уудол и живееше в разкошен апартамент зад сградата на легендарното казино „Авалон“. Приказвах с него цял час и чух в общи линии същото, което вече бях научил от Бъди Локридж. Шейсет и шест годишният Уудол потвърди всички аспекти на плаването, които ме интересуваха. Наистина слизал на сушата в Мексико и ходил при жени. Нито се смущаваше, нито се срамуваше от това. Жена му беше на пазар на континента и той явно бе откровен. Каза, че се бил оттеглил от работата си, но не и от живота. Все още имал потребности като мъж. Прекратих тази линия на разговора и се съсредоточих върху последните мигове от живота на Маккейлъб.
Наблюденията и спомените на Уудол съвпадаха с тези на Бъди във всички важни подробности. Той също потвърди, че най-малко на два пъти по време на плаването видял Маккейлъб да си взима лекарствата, като винаги ги пиел с портокалов сок.
Водех си бележки, но знаех, че няма да са ми необходими. След един час благодарих на Уудол за отзивчивостта и го оставих с изгледа му към залива Санта Моника и смога, който се издигаше на континента.
Бъди Локридж ме чакаше отпред в колата за голф, която бях взел под наем. Продължаваше да размишлява за решението ми в последния момент да разговарям с Уудол без него. Обвини ме, че съм го използвал, за да се свържа с клиента му. Имаше право за това, но не обърнах внимание на мърморенето му.
Мълчаливо се върнахме на пристанището и оставих колата във фирмата. Казах на Бъди, че може да си върви вкъщи, защото до вечерта ще преглеждам папки. Той хрисимо ми предложи помощта си, но аз му отговорих, че вече ми е помогнал достатъчно. Проследих го с поглед, докато се отдалечаваше по кея с наведена глава. Все още не бях сигурен в Бъди Локридж. Знаех, че трябва да си помисля за него.
Забелязах, че Тери има компактдискплеър в импровизирания си кабинет. Малката му музикална колекция се състоеше главно от блусове и рокендрол от 70-те години. Пуснах един по-нов диск на Лусинда Уилямс, наречен „Свят без сълзи“, и толкова ми хареса, че през следващите шест часа го оставих да се върти. Гласът й беше страшно разнообразен и това ме завладя. Когато акумулаторите започнаха да се изтощават и изключих музиката, неволно бях запомнил текстовете поне на три песни — можех да ги изпея на дъщеря си следващия път, когато я слагах да си легне.
Когато се върнах в импровизирания кабинет на Маккейлъб, първо седнах пред компютъра и отворих папката „ПРОФИЛИ“.
В нея имаше шест файла, всички озаглавени с дати от последните две години. Отворих ги един по един в хронологичен ред и установих, че са криминални профили на заподозрени престъпници. Написано на клинично изчистен професионален език, всеки профил правеше заключения за убиеца въз основа на конкретни детайли от местопрестъплението. От тези детайли ставаше ясно, че Маккейлъб не само е чел статии във вестниците. Беше очевидно, че е имал пълен достъп до местопрестъпленията — или лично, или по-вероятно по снимки, записи и бележки на следователи. Разбирах, Че това не са сухи тренировки на следовател, на когото му липсва работата и иска да е в крак с нещата. Това бяха разработки на поканен гост. Всички следствия бяха в юрисдикцията на малки полицейски управления в Запада. Предположих, че Маккейлъб е научавал за тях от новините или по друг начин и просто е предлагал да помогне на полицията. След като бяха приемали предложението му, навярно му бяха пращали информация за местопрестъпленията и той се бе залавял да анализира и състави профила. Зачудих се дали неговата известност му е помагала, или пречила, когато е предлагал услугите си. Колко пъти му бяха отказвали?
В случай, че бяха приемали, той сигурно бе работил на бюрото, на което седях аз, без да напуска яхтата. Но виждах, че всеки профил е изисквал доста време и внимание. Все повече започвах да разбирам причините за семейните му проблеми. Тери не бе могъл да тегли чертата. Да се откаже. Това профилиране беше изпитание не само за всеотдайността му към мисията му на следовател, но и към слабостите му като съпруг и баща.