Шестте профила идваха от случаи в Скотсдейл, щата Аризона, Хендерсън, щата Невада, и четирите калифорнийски града Ла Хоя, Лагуна Бийч, Салинас и Сан Матео. Два от случаите бяха убийства на деца, другите четири — сексуални убийства на три жени и един мъж. Маккейлъб не правеше връзки между тях. Бе ясно, че са просто отделни случаи, привлекли вниманието му през последните две години. В нито един файл нямаше данни работата на Тери да е помогнала на следствието или някой от случаите да е бил разрешен. Записах си основните моменти в бележника с идеята да се обадя в управленията и да попитам докъде са стигнали разследванията. От това едва ли щеше да излезе нещо, но все пак имаше вероятност някой от тия профили да е довел до смъртта на Маккейлъб. Не беше приоритет, ала трябваше да го проверя.
След като за момента приключих с компютъра, насочих вниманието си към кашоните с папки на горното легло. Свалих ги един по един, докато на пода на предната каюта не остана никакво място. Установих, че съдържат смесица от разрешени и открити случаи. В продължение на един час ги подреждах и вадех откритите, като си мислех, че ако смъртта на Тери е свързана с разследване, заподозреният най-вероятно е на свобода. Нямаше защо да работи върху разрешен случай.
Материалите бяха увлекателни. Много папки се отнасяха за случаи, които познавах или в чието разследване бях участвал. Тия папки не бяха трупали прах. Останах с ясното впечатление, че откритите случаи са били в постоянно обръщение. От време на време Маккейлъб ги бе вадил, за да преосмисли разследването, заподозрените, местопрестъпленията, възможностите. Беше се обаждал на следователи, лаборанти и даже свидетели. Всичко това ставаше ясно, защото бе имал навика да си води бележки по вътрешната предна страна на папката за ходовете, които беше предприемал. Тези записки също носеха дати.
Датите показваха, че Маккейлъб едновременно е работил по много случаи. И беше ясно, че все още е имал връзки във ФБР и групата за „Поведенчески проучвания“ в Куонтико. Цял час четох дебелата папка за Поета, която беше събрал, един от по-известните, ако не и срамни случаи със серийни убийци в аналите на Бюрото. Поета бе убиец, който по-късно се беше оказал агент от ФБР, оглавяващ групата, преследваща самия него. Преди седем години този скандал бе разтърсил Бюрото и прехваления му отдел „Поведенчески проучвания“. Агентът се казваше Робърт Бакъс и бе избирал за свои жертви детективи от отдел „Убийства“. Беше инсценирал самоубийства, оставяйки предсмъртни писма със стихове от Едгар Алан По. За три години бе убил осем души в цялата страна преди един репортер да открие фалшивите самоубийства и да започне преследването. Бакъс беше изобличен и застрелян от друг агент в Лос Анджелис. Смяташе се, че по онова време е искал да убие детектив от отдел „Убийства“ в холивудския участък на лосанджелиското полицейско управление Моя участък. Детективът, Ед Томас, ми бе колега и затова много се бях интересувал от Поета.
Сега четях вътрешната история. Официално случаят бил прекратен от Бюрото. Неофициално обаче се знаело, че Бакъс се е измъкнал. След като го ранили, избягал през тунелите под Лос Анджелис. Месец и половина по-късно откри-а тяло с огнестрелна рана на съответното място, но степента а Разложение направила невъзможно физическото разпознаване и сравнението на пръстови отпечатъци. Отделни части от тялото били отнесени от животни, включително долната челюст и единствените зъби, които можели да се използват за идентификация. Бакъс освен това бил изчезнал, без да остави ДНК проби. Наистина, имали труп с огнестрелна рана, ала нямали с какво да го сравнят. Или поне така твърдели. Бюрото незабавно обявило, че смята Бакъс за мъртъв, и следствието било прекратено, макар и само за да сложат край на унижението си от страна на собствените им хора.
Но документите, които Маккейлъб беше събрал оттогава, потвърждаваха истинността на легендите. Бакъс все още бе жив. Някъде. Преди четири години се появил в Холандия. Според поверителните бюлетини на ФБР, с които Тери се беше снабдявал от вътрешни източници, убиец отнел живота на петима мъже в продължение на две години в Амстердам. Всички жертви били чуждестранни туристи, изчезнали в квартала на червените фенери. Всички били намерени удушени в река Амстел. Убийствата били свързани с Бакъс по писмата, пратени до местните власти, в които авторът поемал отговорността и молел да поверят следствието на ФБР. Според секретните сводки той настоявал конкретно за агент Рейчъл Уолинг, която четири години по-рано простреляла Робърт Бакъс. Полицията в Холандия поканила ФБР неофициално да се запознае със случая. Подателят подписвал всяко писмо с „Поета“. Макар и не категорично, графологичната експертиза на ФБР показала, че подателят не е убиец, който се опитва да използва славата на Робърт Бакъс, а самият Бакъс.