— Обикновено. Искам да свикват. Те растат на остров, на който има колички за голф вместо автомобили, и всички се познават… може да им е странно, ако изведнъж се преселят на континента. Опитвам се да ги подготвя за това.
— Разумно. Кой търговски център е най-близо до кея на ферибота?
— Не знам кой е най-близо, но аз винаги ходя в „Промънейд“ на „Рико“. От пристанището просто продължавам по Шосе четиристотин и пет. Знам, че има по-близки търговски Центрове — „Фокс Хилс“ например, — но „Промънейд“ ми харесва. Харесват ми магазините и е на удобно място. Понякога се срещам с приятели от Долината и на всички ни е по средата на пътя.
„И е лесно да те проследят“ — помислих си, само че не го казах.
— Добре, още нещо. — Не бях сигурен, че е редно дай задавам този въпрос. — Светлината тук отслабва. Предполагам, че е от акумулаторите. Има ли ключ или нещо подобно, с което да ги заредя?
— Не попита ли Бъди?
— Не, когато бях с Бъди, не знаех, че ще имам нужда от осветление.
— О, Хари, не съм сигурна. Има генератор, който би трябвало да работи. Обаче не знам къде е.
— Добре, не се тревожи. Мога да се обадя на Бъди. Ще затварям, Грасиела. Трябва да приключа с работата, докато още има осветление.
Изключих телефона, записах си името на търговския комплекс в бележника, после обиколих яхтата и угасих всички лампи освен онази на бюрото в предната каюта, за да пестя енергия. После се обадих на Бъди по мобифона и той отговори със сънен глас.
— Ей, събуди се, Бъди. Хари Бош се обажда.
— Кой? Аха. Какво искаш?
— Имам нужда от помощта ти. На тая яхта има ли генератор или нещо подобно, което да ми осигури светлина? Акумулаторите са на изчерпване.
— Не ги изхабявай докрай, мой човек. Ще ги съсипеш.
— Тогава какво да правя?
— Трябва да запалиш волвото, мой човек, и после да включиш генератора. Само че наближава полунощ. Когато го чуят, хората, които спят на яхтите си до теб, няма да се зарадват много.
— Ясно. Но утре сутринта трябва да го направя. С ключ ли става?
— Да, точно като кола. Иди при руля в общата каюта, пъхни ключовете и ги завърти. Над всеки ключ има щифт за запалване. Включи ги и генераторът трябва да се запали, освен ако не изтощиш цялата енергия.
— Добре, ясно. Случайно да има фенерче на яхтата?
— Да, има в камбуза, над чертожната маса и в чекмеджето отляво на леглото в голямата каюта. В долния шкаф в камбуза има и фенер. Но не бива да го използваш в предната каюта. Може да се отровиш от керосиновите изпарения. Тогава ще трябва да разкриваме нова загадка.
В гласа му се долавяха презрителни нотки. Не им обърнах внимание.
— Благодаря, Бъди. Лека нощ.
— Лека нощ.
Затворих и отидох да потърся фенерчетата. Върнах се при кашоните с папки с едно малко фенерче от голямата каюта и голямата настолна лампа от камбуза. Поставих я на бюрото и я включих. После угасих осветлението на каютата. Все щях да свърша някаква работа.
Оставаше ми по-малко от половин кашон и исках да приключа, преди да реша къде ще пренощувам. Всички тия папки бяха тънки, последните добавки към сбирката на Маккейлъб, и виждах, че повечето съдържат само вестникарски изрезки плюс някоя и друга бележка върху корицата.
Бръкнах в кашона и наслуки извадих една папка. Би трябвало да ходя във Вегас, за да играя на зарове. Защото папката, която избрах, се оказа печелившата. Папката, която даде посока на разследването ми.
Глава 13
На етикета пишеше просто „Изчезналите шестима“. Папката съдържаше изрезка от „Лос Анджелис Таймс“ и няколко бележки, имена и телефонни номера, написани от вътрешната страна на корицата, както си му бе обичаят на Маккейлъб. Усетих, че е нещо важно, още преди да прочета репортажа и да разбера значението на бележките. Тази реакция се дължеше на написаните на корицата дати. Тери беше водил записките си четири пъти, започвайки от 7 януари и свършвайки на 28 февруари. И само след месец, на 31 март, бе умрял. Тези бележки и дати бяха по-късни от всички папки, които бях прегледал. Последният случай на Тери. Последната му фиксидея. Оставаха още няколко папки, но тази ме изпълни с възбуда и се заех с нея.
Познавах авторката на репортажа. Кейша Ръсел поне десет години беше работила като криминален репортер в „Таймс“ и си я биваше. Бе точна и справедлива. През годините беше спазвала абсолютно всичките ни уговорки и предишната година бе направила всичко възможно, за да не ме изиграе, след като вече не бях в управлението и по време на първото си частно разследване бях изпаднал в затруднено положение.
Ето защо спокойно приемах за истина всичко, което пишеше. Зачетох се.