Смехът, който чух по телефона, не беше приятен. Дори не бе добродушен.
— Това бяха три въпроса, Бош. Три въпроса, три страни на триъгълник и с това разговорът ни…
Телефонът угасна. Батерията се беше изтощила.
— Приключи — довърших думите на Риц.
Това обаче означаваше, че той не е отговорил на въпроса ми. Затворих телефона и го пуснах в джоба си. В колата имах зарядно устройство. Щях да заредя мобифона още щом прекосях залива Санта Моника. Оставаше ми да разговарям с репортерката от „Сън“, но се съмнявах, че ще се свържа отново с Риц.
Станах и излязох на кърмата, за да се освежа на прохладния утринен въздух. Каталина се мержелееше в далечината — сиви чукари, които се подаваха от океанската мъгла. Бяхме изминали повече от половината разстояние. Чух едно момиченце високо да възкликва: „Виж!“ и проследих показалеца му. В разпенените води зад ферибота скачаха делфини. Бяха поне двайсетина и скоро на кърмата заприиждаха хора с фотоапарати. Дори неколцина местни излязоха да погледат. Делфините бяха красиви, сивата им кожа лъщеше като пластмаса на утринното слънце. Зачудих се дали просто се забавляват, или са помислили ферибота за рибарски кораб и се надяват да се нахранят с останките от дневния улов.
Скоро представлението престана да привлича вниманието и пътниците се върнаха на предишните си места. Момиченцето, което първо бе забелязало делфините, остана на перилата. Аз също продължих да гледам, докато делфините накрая не изостанаха и не изчезнаха в синьо-черното море.
Влязох вътре и отново отворих папката на Маккейлъб. Препрочетох всички бележки, и неговите, и своите. Не ми хрумнаха нови идеи. После прегледах всички снимки, които бях принтирал предишната вечер. Бях показал на Грасиела снимките на Джордан Шанди, ала тя не го позна и ме обсипа с въпроси за него, въпроси, на които засега не исках да се опитвам да отговоря.
После се заех с данните за кредитните карти и мобифоните. Вече ги бях прегледал в присъствието на Грасиела, но исках да се запозная с тях по-задълбочено. Най-голямо внимание обърнах на края на февруари и началото на март, когато според Грасиела съпругът й бе ходил на континента. Само че нито една покупка с кредитна карта или разговор с мобилен телефон не показваше къде е ходил, в Лос Анджелис или навярно в Лас Вегас. Като че ли не беше искал да остави никакви следи.
След половин час фериботът стигна в пристанището на Лос Анджелис и пристана до „Куин Мери“, постоянно закотвен кораб, превърнат в хотел и конгресен център. Докато прекосявах паркинга, за да се кача на колата си, чух писък, обърнах се и видях една жена да подскача и да се люлее с главата надолу на бънджи, закачено за платформа на кърмата на „Куин Мери“. Тя обгръщаше тялото си с ръце, но не от страх или адреналинов прилив, предизвикани от скока, а защото тениската й очевидно заплашваше да се изхлузи през раменете и главата й и да я разголи пред тълпата, струпала се по перилата на кораба.
Запътих се към колата си. Карам спортен мерцедес-бенц от ония, които според някои давали хляб на тероризма. Не участвам в подобни спорове, обаче познавам хора, които ходят по телевизионни предавания, за да твърдят, че такива неща обикновено се правят в лимузини. Още щом се качих и запалих мотора, включих мобифона си в зарядното устройство и зачаках да се съживи. Когато проработи, видях, че през четирийсет и пет минутната пауза съм получил два есемеса.
Първият беше от някогашната ми партньорка Кизмин Райдър, която сега изпълняваше административни и планови задължения в кабинета на началника на полицията. Искаше дай се обадя. Това ме изпълни с любопитство, тъй като не се бяхме чували от близо година и последният ни разговор не бе особено приятен. Обичайната й коледна картичка носеше само подписа й, без обичайните топли думи и надеждата скоро да се видим. Записах прекия й телефонен номер — поне все още заслужавах това доверие — и сейвнах съобщението.
Вторият есемес беше от Синди Хинтън, репортерката от „Сън“. Просто отговаряше на обаждането ми. Подкарах колата към магистралата, за да завия към Сан Педро и кея Кабрильо, където ме очакваше джипът на Тери Маккейлъб. По пътя се обадих на Хинтън и тя веднага отговори.
— Да, обаждах се за Тери Маккейлъб — казах аз. — Опитвам се да възстановя последните един-два месеца от живота му. Предполагам, сте чули, че той почина. Спомням си, че в „Сън“ публикуваха некролог.
— Да, знам. В снощното си съобщение казвате, че сте следовател. Къде работите?
— Всъщност съм частен детектив с щатски лиценз. Обаче почти трийсет години бях полицай.