Глава 15
Когато стигнах на паркинга на кея Кабрильо, Бъди Локридж вече ме чакаше. Бях му се обадил и му бях казал, че съм в движение и бързам. И че се налага да отложим продължението на разговора си. Просто исках бързо да огледам черокито на Маккейлъб. Знаех каква е целта ми, независимо дали щях да намеря нещо в колата, което да ме насочи към пустинята и Лас Вегас.
— Защо толкова бързаш? — попита ме той, когато спрях до него и слязох от колата.
— Заради инерцията — отвърнах аз. — Най-важното във всяко следствие е да набереш инерция. Ако се забавиш… трябва да започваш наново. А аз нямам такова намерение.
Преди да върна на Грасиела ключовете от яхтата, бях свалил ключа за черокито от връзката. Отключих предната лява врата. Наведох се и започнах да разглеждам колата преди да вляза вътре.
— Къде отиваш? — попита иззад мен Локридж.
— В Сан Франциско — излъгах аз, само за да проверя реакцията му.
— В Сан Франциско ли? И какво има там?
— Не знам. Обаче ми се струва, че Тери е ходил в Сан Франциско при последното си идване на континента.
— Трябва да е отишъл по черния път.
— Възможно е.
Нищо в джипа не привлече незабавно вниманието ми. Колата беше чиста. Усещаше се слаба кисела миризма. Миришеше така, все едно прозорците са били оставени отворени по време на дъжд. Отворих кутията между предните седалки и намерих два чифта слънчеви очила, пакетче дъвка за освежаване на дъха и пластмасова фигурка. Подадох я на Локридж.
— Оставил си супергероя си тук, Бъди.
Той не го взе.
— Това е от „Макдоналдс“. На острова няма такова заведе, ние, затова когато идваха на континента, първо водеха децата там. Това си е като дрога, мой човек. Малките отрано се пристрастяват към пържените картофки и другите боклуци и си остават пристрастени за цял живот.
— Има и по-лоши неща.
Оставих пластмасовия герой в кутията и я затворих. Наведох се още по-навътре, за да се пресегна до жабката.
— Ей, искаш ли да дойда с теб? Може да съм ти от полза.
— Не, благодаря ти, Бъди. Заминавам направо оттук.
— По дяволите, мога да се приготвя за пет минути. Искам да кажа, само ще хвърля малко дрехи в един сак.
В жабката имаше втора пластмасова фигурка и ръководства за колата. В една кутия намерих касета с аудиокнигата „Събирачите на калай“. Нямаше нищо друго. Отбиването ми тук се оказваше пълен провал. И отгоре на всичко Бъди се натискаше да ми стане партньор. Изправих се и погледнах Локридж.
— Не, благодаря ти, Бъди. Ще работя сам.
— Ей, аз помагах на Тери, мой човек. Не беше като във филма, където ме бяха показали като подлеца, дето…
— Да, да, знам, Бъди. Вече ми го каза. Това няма нищо общо с теб. Просто работя сам. Даже в полицията. Такъв си бях, такъв си останах.
Сетих се за нещо, наведох се в колата и проверих отдясно на предното стъкло за стикер като оня, който бях видял на снимката с пътния знак на Зайзикс Роуд в компютъра на Маккейлъб. В долния ъгъл на стъклото нямаше стикер. Това за пореден път потвърждаваше, че фотографията не е направена от Тери.
Отново се изправих, заобиколих колата и отворих багажника. Вътре нямаше нищо друго освен възглавница във формата на детския анимационен герой Спондж Боб. Знаех го, защото дъщеря ми го обожаваше и аз обичах да гледам филмчетата с нея. Предположих, че е бил любимец и в дома на Маккейлъб.
После отидох при едната задна врата и надникнах в купето. Също чисто, но в джоба зад предната седалка забелязах пътна карта, която можеше да се вади от мястото на шофьора. Извадих я и я прелистих, като внимавах Бъди да не вижда какво разглеждам.
На страницата с Южна Невада видях, че картата включва части от съседните щати. В Калифорния, близо до югозападния ъгъл на Невада, някой бе оградил с кръг резервата „Мохаве“. И в дясното поле на картата с мастило едно над друго бяха написани няколко числа, които после бяха събрани. Сборът беше 138. Отдолу пишеше: „А всъщност 148“.
— Какво е това? — попита Локридж, който ме гледаше през другата задна врата.
Затворих картата и я пуснах на седалката.