— Много ми е приятно да го чуя, особено от теб, Киз. Мислех, че ме смяташ за ПНГ.
— Това пък какво е?
— Персона нон грата.
— Я стига. Времето лекува всичко. Сериозно, бихме могли да те използваме тук. Ако искаш, сигурно можеш да работиш в отдела на Тим.
— Ако искам ли? Киз, говориш така, като че ли само трябва да дойда и да подпиша договора за постъпване в полицията. Ти какво си мислиш, че всеки в оная сграда ще ме посрещне с отворени обятия ли? Че ще се подредят в коридора на шестия етаж и ще ме замерят с ориз, докато отивам в кабинета на началника?
— Ървинг ли имаш предвид? Ървинг беше понижен. Сега ръководи отдела за бъдещо планиране. Обаждам ти се, за да ти кажа, че ако искаш да се върнеш, ще те приемем. Няма нищо по-просто. След като разговарях с Тим, се качих на шестия етаж за обичайната среща в девет с началника. Той знае за теб. Познава работата ти.
— Чудя се как е възможно, след като аз напуснах преди да го прехвърлят от Ню Йорк, Бостън или там откъдето го пратиха.
— Знае, защото аз му разказах, Хари. Виж, да не навлизаме в спорове за това. Съгласен ли си? Всичко е наред. Искам само да си помислиш. Часовникът тиктака. Можеш да помогнеш на нас, на града, а сигурно даже на себе си, зависи къде е мястото ти в света.
Последната част от изречението повдигаше основателен въпрос. Къде беше мястото ми в света? Дълго мислих за това, преди да проговоря.
— Добре, Киз, благодаря ти. Благодаря ти също, че си казала добра дума за мен на началника. Между другото, кога са изхвърлили Ървинг? Не бях чул за това.
— Преди два месеца. Струва ми се, началникът смяташе, че бърка в прекалено много каци мед. И го отстрани.
Не можех да не се усмихна. Не защото заместник-началникът на полицията Ървин Ървинг винаги ме беше мачкал, а защото знаех, че човек като него няма да се остави да го отстранят, както казваше Киз.
— Тоя човек крие всякакви изненади — отбелязах.
— Знам. Очакваме хода му. Ще бъдем готови.
— Тогава ви желая успех.
— Благодаря. Е, какво решаваш, Хари?
— Какво, сега ли искаш да ти отговоря? Нали каза да си помисля?
— Мислех, че човек като теб вече знае отговора.
Пак се усмихнах, но премълчах. Тя си губеше времето с администрация. Трябваше да се върне в отдел „Убийства“. Познаваше хората по-добре от всеки друг, с когото бях работил.
— Хари, спомняш ли си какво ми каза, когато ме назначиха за твоя партньорка?
— Хм, хубаво да дъвчеш храната и да си миеш зъбите след всяко ядене ли?
— Говоря сериозно.
— Не знам. Какво?
— Всеки има значение, иначе никой няма значение.
Кимнах и за миг помълчах.
— Спомняш ли си?
— Да. Спомням си.
— Думи, достойни за житейски девиз.
— Сигурно.
— Е, помисли за това, докато мислиш за връщането си.
— Ако се върна, ще имам нужда от партньор.
— Майтапиш ли се, Хари?
— Ще имам нужда от партньор.
Последва мълчание и ми се стори, че тя също се усмихва.
— Това определено е възможност. Ти…
Киз замълча. Струва ми се, че знаех какво е искала да каже.
— Басирам се, че и на теб ти липсва, колкото на мен.
— Вече навлизаш в мъртвата зона, Хари. Обади ми се, когато… не се бави много.
— Добре, Киз, ще ти се обадя.
Затворих телефона. Продължавах да се усмихвам. Няма нищо по-прекрасно от това да си желан или добре дошъл. Да те ценят.
Но нямаше нищо по-прекрасно и от това отново да съм полицай и да върша онова, което трябваше да върша. Замислих се за Риц от управлението и за това как се беше отнесъл с мен. Как трябваше да се боря, само за да привлека вниманието и да си осигуря помощта на някои хора. Знаех, че с постъпването ми в полицията това до голяма степен ще се промени. През последните две години бях научил, че детективската карта не прави човека, обаче определено улеснява работата му. А за мен това беше повече от работа. Знаех, че независимо дали съм на служба, на тая земя има само едно нещо, което мога и трябва да върша. Имах цел в живота, също като Тери Маккейлъб. След като бях прекарал предишния ден на неговия плаващ дом на ужасите, изучавайки неговите случаи и всеотдайността му към житейската му цел, аз бях разбрал какво е най-важно и какво трябва да направя. Със смъртта си моят безмълвен партньор може би ме беше спасил.
След четирийсет минути размисли за бъдещето и анализиране на възможностите за избор стигнах до пътния знак, който бях видял на снимката в компютъра на Тери.
Имаше известна разлика. Виждаше се по хоризонта зад знака. Снимката беше направена от другата страна от човек, пътуващ за Лос Анджелис от Вегас. Въпреки това усетих тръпките на очакването. Всичко, което бях видял, прочел и чул, откакто Грасиела Маккейлъб ми се беше обадила, ме бе довело на това място. Включих мигача и отбих от шосето.