— Пресяхме цялата пръст от обектите и не открихме нищо освен една находка, която се появи вчера. В седмия гроб намерихме дъвка в опаковка. „Джуси Фрут“, според опаковката. Намирала се е на дълбочина от шейсет до седемдесет и пет сантиметра в деветдесетсантиметровия гроб. Според нас е свързана със заравянето и може да ни е от голяма полза.
— Зъбни отпечатъци? — попита Алпърт.
— Да, имаме зъбни отпечатъци. Още не мога да ви дам конкретни резултати, но на пръв поглед имаше три ясни отпечатъка. Пратих я на Браз.
— Да, тук е — от телевизора потвърди Доран. — Пристигна тази сутрин. Дадох я за анализ, но засега и аз нямам резултати. Може би по-късно днес. Обаче съм съгласна. Доколкото видях, има отпечатъци поне от три зъба. Може даже да има ДНК.
— Възможно е това да реши всичко — възбудено прибави Алпърт.
Макар ясно да си спомняше навика на Боб Бакъс да дъвче „Джуси Фрут“, Рейчъл не се развълнува особено. Откриването на дъвката в гроба бе прекалено хубаво, за да е истина. Според нея нямаше начин Бакъс да си позволи да остави толкова важна улика. Прекалено го биваше и като убиец, и като агент. Само че Рейчъл не можеше да изрази съмнението си на това съвещание заради уговорката си с Алпърт да не споменава за Бакъс пред други агенти.
— Трябва да е подхвърлена — каза тя.
Алпърт я изгледа остро, като преценяваше риска да я попита защо.
— Подхвърлена значи. Защо смяташ така, Рейчъл?
— Защото не виждам защо този тип, който заравя труп насред пустинята, навярно посред нощ, ще остави лопатата, ще извади дъвката от устата си, ще я увие в станиола, който трябва да извади от джоба си, и после ще я хвърли. Мисля, че ако е дъвчел дъвка, просто е щял да я изплюе. Обаче според мен той не е дъвчел дъвка. Мисля, че е взел отнякъде дъвката, донесъл я е при гроба и я е хвърлил вътре, за Да отвлече вниманието ни с нея.
Тя се озърна. Всички я наблюдаваха, но виждаше, че за тях по-скоро е обект на любопитство, отколкото уважавана колежка. Мълчанието бе нарушено от телевизора.
— Според мен Рейчъл сигурно е права — заяви Доран. — Извършителят ни манипулира още от самото начало. Защо да не го е направил и с дъвката? При толкова добре обмислели действия тази грешка изглежда напълно невероятна.
Рейчъл забеляза, че Доран й намига.
— Една дъвка — само една грешка за осем гроба? — попита Гънинг, един от агентите от Куонтико. — Едва ли е толкова невероятно. Всички знаем, че никой никога не е извършвал идеалното престъпление. Да, не всички престъпници биват залавяни, но всички допускат грешки.
— Е, ще изчакаме и ще видим какво ще получим, преди да правим каквито и да било заключения — каза Алпърт. — Нещо друго, Мери?
— Засега нищо.
— Тогава да продължим с агент Кейтс и да видим какво прави тукашното оперативно бюро с идентификациите.
Кейтс разтвори подвързана с кожа папка на масата пред себе си. Вътре имаше изписан бележник. Фактът, че агентът има толкова хубава и скъпа папка за обикновен тефтер, показа на Рейчъл, че той много се гордее с работата си. Или пък му я бе подарил някой, който изпитваше същите чувства към него. Обзе я чувството, че й липсва нещо. Вече не изпитваше такава гордост от Бюрото и работата си в него.
— Започнахме да душим около разследването на изчезналите хора. Пречи ни необходимостта да пазим тайна, затова не можем да проявяваме официален интерес. Просто се свързахме с вегаското управление и им казахме, че искаме да сме в течение, тъй като жертвите са от няколко щата, а един Дори е чужденец. Това ни позволява да следим развитието, обаче не бива да се намесваме. По-късно днес ще имаме съвместно съвещание. Щом стигнем до брега, така да се каже, Ще започнем да издирваме тези хора и да търсим общия знаменател. Имайте предвид, че полицията разследва случая от няколко седмици и доколкото ни е известно, няма абсолютно никакви резултати.
— Добре, агент Кейтс. Дръжте ме в течение.
Последва мълчание. Алпърт продължи топло да се усмихва на Кейтс, докато местният агент схвана посланието.
— А, хм, искате да изляза ли?
— Искам да продължите работата по разпознаването на жертвите — отвърна Алпърт. — Няма смисъл да си губите времето тук и да слушате празните ни приказки.
— Добре, ясно.
Кейтс се изправи. Ако беше бял, срамът щеше да личи по-ясно на лицето му.
— Благодаря, агент Кейтс — каза Алпърт, докато местният агент излизаше от стаята.
После насочи вниманието си обратно към масата.
— Мисля, че можем да освободим и Мери, Грета, Харви и Дъг. Боя се, че се налага да се върнете в сондажите.
На лицето му отново се изписа служебната усмивка.
— Всъщност аз искам да остана и да чуя какво ще каже Браз — възрази Мери Понд. — Може да ми е от полза.