Това предизвикателство едва не изтри усмивката от устните на Алпърт.
— Не, не е необходимо — категорично отсече той.
В стаята се възцари неловко мълчание, накрая нарушено от скърцането на столовете на учените. Четиримата се изправиха и излязоха, без да кажат нищо. За Рейчъл беше мъчително да стане свидетел на това унижение. Арогантността на ръководството придобиваше епидемични размери. Това никога нямаше да се промени.
— Е, докъде стигнахме? — безцеремонно загърбвайки онова, което току-що бе направил с четирима достойни хора, попита Алпърт. — Твой ред е, Браз. Държа те там заради лодката, изолирбанда и чувалите, дрехите, джипиеса, а сега имаш и дъвката, която — както всички знаем — няма да ни отведе доникъде, много благодаря, агент Уолинг.
В неговата уста думата „агент“ прозвуча като „идиот“-Рейчъл вдигна ръце, сякаш се предаваше.
— Съжалявам, не знаех, че половината екип е в неведение за заподозрения. Странно, но когато бях в „Поведенчески“ никога не постъпвахме така. Събирахме сведения и знания. Не ги криехме едни от други.
— С други думи, това е било по времето на човека, когото сега търсим, нали?
— Вижте, агент Алпърт, ако се опитвате да ми лепнете тази вина, значи…
— Това е секретно следствие, агент Уолинг. Нищо повече не се опитвам да ви обясня.
Той се извърна от нея, като че ли я пропъждаше от паметта си, и погледна телевизионния екран.
— Би ли започнала, Браз?
Алпърт нарочно стоеше между Рейчъл и екрана, за да подчертае положението й на външен човек в следствието.
— Ще започна с нещо важно и… — поколеба се Доран, — хм, странно. Вчера ви разказах за лодката. Предварителният анализ на пръстовите отпечатъци по гладките повърхности е отрицателен. Бог знае откога е стояла на открито. Затова предприехме друга стъпка. Агент Алпърт одобри разглобяването на вещественото доказателство и това беше направено снощи в хангара в „Нелис“. Лодката има специални ръкохватки за носене. Някога е била спасителна лодка на боен кораб, произведена е в края на трийсетте години и сигурно е била бракувана и продадена след Втората световна война.
Докато Доран говореше, Дей отвори папката си, извади снимка на лодката и я подаде на Рейчъл, която не я бе виждала. Когато беше стигнала на обекта, вече я бяха закарали в „Нелис“. Стори й се удивителен и типичен фактът, че Бюрото е събрало толкова много информация за една захвърлена в пустинята лодка, но толкова малко за свързаното с нея престъпление.
— По време на предварителния анализ не успяхме да стигнем до вътрешната страна на дупките за хващане. Когато я разглобихме, извадихме късмет, защото тази малка дупка е била почти напълно защитена от стихиите.
— И? — нетърпеливо попита Алпърт. Явно подробностите не го интересуваха. Трябваха му само резултатите.
— И получихме два отпечатъка от лявата ръкохватка при носа. Тази сутрин ги пуснахме за сравнение и почти веднага получихме аналог. Ще ви прозвучи странно, обаче отпечатъците са на Тери Маккейлъб.
— Как е възможно? — ахна Дей.
Алпърт мълчеше и се взираше в масата пред себе си. Рейчъл също не каза нищо. Мислите й препускаха, за да смелят тази информация.
— По някое време Маккейлъб е пъхнал ръка в дупката за хващане, това е единственото обяснение — прибави Доран.
— Но той е мъртъв — възрази Алпърт.
— Какво? — възкликна Рейчъл.
Всички в стаята се обърнаха към нея. Дей бавно кимна.
— Почина преди около месец. Инфаркт. Предполагам, че новината не е стигнала до Южна Дакота.
От тонколоните се разнесе гласът на Доран.
— Много съжалявам, Рейчъл. Трябваше да ти съобщя, но самата аз бях прекалено разстроена и веднага заминах за Калифорния. Извинявай. Трябваше да ти кажа.
Рейчъл впери поглед в ръцете си. Тери Маккейлъб й бе приятел и колега. Един от преживяващите. Внезапно я обзе остро чувство за загуба, въпреки че от години не се беше чувала с него. Общите им спомени ги бяха свързали за цял живот. И сега бе останала само тя.
— Добре, хайде да си починем — предложи Алпърт. — Петнайсет минути и пак продължаваме. Ще се обадиш ли пак, Браз?
— Разбира се. Имам да докладвам за още неща.
— Тогава до скоро.
Всички се изнизаха за кафе и до тоалетната. За да оставят Рейчъл сама.
— Добре ли си, агент Уолинг? — попита я Алпърт.
Тя вдигна поглед към него. Най-малко искаше утеха от Алпърт.
— Нищо ми няма — отвърна Рейчъл и впери очи в мътния телевизионен екран.
Глава 17
Остана сама в заседателната зала. Първоначалното й стъписване отстъпи мястото си на угризения, заливащи я като преследваща вълна. През годините Тери Маккейлъб се беше опитвал да се свърже с нея. Тя бе получавала съобщенията, ала никога не му беше отговаряла. След трансплантацията му бе пратила картичка и писмо в болницата. Преди пет-шест години. Не си спомняше. Помнеше обаче, че нарочно беше решила да не пише обратен адрес на плика. Навремето си бе казала, че го прави, защото няма да остане задълго в Майнът. Ала и тогава, и сега знаеше, че всъщност не иска да поддържа връзка с него. Не искаше да се свързва с миналото.