Глава 18
Заведоха ме в една каравана и ми казаха да се чувствам като у дома си. Вътре имаше кухня, маса и дневна. Прозорецът гледаше към друга каравана. Климатикът работеше и това донякъде спасяваше хората вътре от миризмата. Когато задавах въпроси, никой не ми отговаряше. Обясниха ми, че скоро други агенти щели да дойдат да разговарят с мен.
Изтече час и това ми даде време да помисля на какво съм се натъкнал. Нямаше съмнение, че съм попаднал на място, където изравят трупове. Миризмата, типичната миризма, беше вездесъща. Освен това бях видял два необозначени вана без прозорци отстрани и отзад. Това ми говореше ясно. Катафалки. И явно имаше повече от един мъртвец.
След час и половина седях на дивана и четях бюлетина на ФБР отпреди месец, който бях намерил на масичката. Над караваната прелетя хеликоптер, кацна и турбините му утихнаха. След пет минути вратата на караваната се отвори и влязоха агентите, които очаквах. Две жени и мъж. Познавах едната, само че не можех да се сетя откъде. Наближаваше четирийсетте, висока, красива и тъмнокоса. В очите й имаше безжизненост, която бях виждал и преди. Тя бе агент, което означаваше, че пътищата ни можеха да са се пресекли на много места.
— Господин Бош? — попита другата жена, която явно командваше. — Аз съм специален агент Шери Дей. Това е партньорът ми Том Зиго, а това е агент Уолинг. Благодаря, че ни изчакахте.
— А, имал ли съм друг избор? Нямах представа.
— Естествено. Надявам се, не са ви казали, че трябва да стоите тук.
Тя лукаво се усмихна. Реших да не споря, за да не изпортя нещата още отначало.
— Имате ли нещо против да седнем на масата в кухнята? — попита Дей. — Струва ми се, че там ще ни е най-удобно да поговорим.
Свих рамене, като че ли нямаше значение, макар да знаех, че има. Щяха да ме накарат да седна и да ме приклещят в ъгъла, един срещу мен и по един от двете ми страни. Изправих се и заех мястото, което искаха те — с гръб към стената.
— Е, какво ви води в пустинята, господин Бош? — след като седна срещу мен, попита Дей.
Повторно свих рамене. Започвах да свиквам.
— Пътувах за Вегас и се отбих да потърся място, за да свърша една работа.
— Каква работа?
Усмихнах се.
— Трябваше да се изпикая, агент Дей.
Сега пък тя се усмихна.
— И случайно сте се натъкнали на нашия малък лагер.
— Нещо такова.
— Нещо такова.
— Трудно е човек да не го забележи. Колко трупа изровихте?
— Какво ви кара да зададете този въпрос? Кой е споменавал за трупове?
Усмихнах се и поклатих глава. Щеше да играе безотказно до края.
— Имате ли нещо против да надникнем в колата ви, господин Бош? — попита тя.
— Мисля, че вече сте го направили.
— И какво ви кара да мислите така?
— Бях ченге в Лос Анджелис. И преди съм работил с ФБР.
— Значи знаете всичко.
— Нека кажем така. Знам как мирише на място, където изравят труп. Знам и че сте претарашили колата ми. И сега искате разрешението ми само за да се подсигурите. Не ви разрешавам. Стойте настрани от колата ми.
Погледнах Зиго и после Уолинг. И тогава си я спомних. И от дълбините изригна цял вулкан въпроси.
— Спомних си — казах. — Вие сте Рейчъл, нали?
— Моля? — смути се Уолинг.
— Веднъж сме се срещали. Много отдавна, в Лос Анджелис. В холивудския участък. Вие бяхте от Куонтико. Преследвахте Поета и смятахте, че един от детективите в участъка е следващата жертва. През цялото време сте били с Поета.
— В отдел „Убийства“ ли сте работили?
— Да.
— Как е Ед Томас?
— Като мен, пенсионира се. Обаче отвори книжарница в Ориндж. Продава мистерии, представяте ли си!
— Представям си.
— Вие застреляхте Бакъс, нали? В къщата на хълма.
Тя не отговори. Само премести поглед от мен към агент Дей. Не разбирах нещо. Уолинг играеше второстепенна роля, макар че явно би трябвало да е по-старша от Дей и нейния партньор Зиго. После загрях. Сигурно я бяха понижили след скандала в резултат от разследването на Поета.
Тоя скок доведе до втори. Опитах наслуки.
— Това беше много отдавна — подхвърлих. — Още преди Амстердам.
Очите на Уолинг проблеснаха за миг и разбрах, че съм напипал нещо солидно.
— Откъде знаете за Амстердам? — припряно попита Дей.
Погледнах я. И пак й излязох със свиването на рамене.
— Просто знам. Това ли било? Това тук работа на Поета ли е? Върнал се е, нали?
Дей се обърна към Зиго и му посочи вратата. Агентът се изправи и излезе от караваната. Тя се наведе напред — да не би случайно да не разбера сериозността на положението и думите й.